Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Орач


Забил адамовото тежко рало,
ти нижеш дълги, рохкави бразди,
а слънцето над теб, високо спряло,
със весела усмивка те следи.

Едно детенце води двете крави
и ситно ситни с босите крачка,
а ти натискаш дръжката корава
със едрата си дланеста ръка.

Размахал яко дългата копраля,
пристъпяш бавно като исполин
и гледаш как денят полек преваля,
а оранта е още наполвин!

Над тебе пее славеят унесен
и слънцето като елмаз блести,
но ти си глух за тая птича песен
и сляп за всички земни красоти,

защото вечната и черна грижа
е свила в теб гнездо и ти сломен
се връщаш вечер в твойта бедна хижа
със мисълта за утрешния ден!

Угрижен, уморен и вечно тъжен,
ти с мъка спомняш туй, което бе,
и дълго, дълго впиваш взор набожен
във синьото, безоблачно небе!

Понесъл свойта черна орисия,
от векове си ти един и същ:
трепериш пред небесната стихия
и Богу молиш се за капка дъжд!

А в тебе има толкоз скрити сили
и спи един такъв божествен дар,
че само да речеш да ги разкрилиш,
не ще си вече роб, а господар!...

Но ти натискаш дървеното рало
и с яд ругаеш малкото дете,
а слънцето над теб, високо спряло,
от златни нишки люлка ти плете!

Труди! Напъвай мишците корави,
но винаги със мисълта живей,
че вместо мършавите гладни крави
тук мощен трактор скоро ще запей!

1937 г.