Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Певачка


Видях те онзи ден във кръчмата опушена
на Белослатинския панаир:
ти пееше и в твоя тъжен глас заслушана,
тълпеше се тълпата за сеир!

Една цигулка като сиротица плачеше
и ронеше бедняшката ти скръб,
а твоят беден циганин полека влачеше
лъка по струнния опрашен гръб.

Ти пееше и стан като змия извиваше,
танцуваше с разчорлена коса
и някакво парцалче от басма покриваше
изпитите ти бледи телеса!

Пред масите седяха селяни брадясали
и пееха с прегракнал, дрезгав глас,
мустаците си във стаканите наквасили,
изглеждаха те с буйна, дива страст!

Цигулката примираше, шептеше, стихваше
и заридаваше със горък плач,
а ти с усмивка изкривена се усмихваше
на всеки сеирджия и пияч!

В очите ти дълбоки, тъжни и катранени –
блестеше чист рубин – една сълза,
тя леко капна от клепачите филджанени
и по лицето бавно пропълзя!

Животът като стар пияница те плискаше
със винен дъжд сред луда веселба.
И зад гърба ти сатанински той се кискаше
над твойта бедна циганска съдба!

Нощта прииждаше и бавно, бавно падаше
над къщичките като тежък креп,
а ти танцуваше и пееше, и страдаше,
и мъката напираше във теб.

Аз дълго там седях, потулен нейде в ъгъла,
и дълго гледах тоя вакханал:
как подло те е теб съдбата ти излъгала
и как животът те е изиграл!

И мислех си: тук, дето пеят днес стаканите
и циганката с тъжните очи,
друг свят ще се усмихне утре под таваните
и песента му бодра ще звучи!...

1938