Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Селяк


Цяло лято тичам, трудя
Сутрин рано деца будя,
боси, гладни, недоспали,
със провиснали парцали
бърже сядаме в колата
и хай лудо към нивята!
Там весден земята ровим.
Мъката с тютюна тровим!
Пиеме водица жежка
от кратунки. МЪка тежка!
Слънцето ни пали. Жега.
– Никой да не смей да лега!...
Пладня. Огън. Пещ. Жежчава.
Вали огнена жарава.
Задух. Тъжно. Лист не трепва.
Ризата в гърба залепва.
Тъй весден до късна есен,
в неуморен труд унесен,
не усещаш как се ниже
времето във труд и грижи.
Оран. Влачене. Сеидба.
Копан. Жътва. Воз. Вършитба.
После жито като дренки.
– Ще се носят пак платненки!...
Спираш морен. Ден – почивка.
Берекет. Мерак. Усмивка.
– Ха, дано се върнат, сине,
някогашните години!...
Натовариш куп чували
с тежко жито. Пусти хали
те пресрещнат сред пазаря:
– Давай, старо, на кантаря!
Слизаш. Гледаш: тичат – мерят!
Теб ти дрехите треперят!
Дадеш крина със пшеница,
вземеш пукната парица,
купиш чифт, два, три цървулки
да обуеш снахи, булки,
бяло платно и басмица
за невръстните дечица.
Броиш. Смяташ. Бре, не стигат!
Бъбреците ти се вдигат!
Викаш, псуваш – кой те чува!
На глух всеки се преструва!
Па отидеш в механата:
– Дай бе, чоджум! Дай с оката!...