Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Ангелина


Я си имам в наше село една Ангелина
и по нея все лудувам от полвин година.

Она мен ме сака много и ще да ме вземе,
но едничко само пречи: че страни от мене.

Една вечер я настигам, там, при них до плето,
и й казвам жаловито мъката в сърцето:

– Ангелино, душо блага, изгорех за тебе!
Няма повече да чекам – мен жена ми требе!

И у теб ми е мерако, само тебе сакам.
Айде още тая вечер, че да не протакам!

– Тая вечер хич не може, че е дома бако,
утре вечер ще ме чекаш доле, у сливако!

Ле-ле, като ми продума това Ангелина,
язе рипнах от земята цели два аршина!

Па у дома си отидох, ала ме не свърта,
цяла нощ не съм заспивал – нещо ме чегърта!

Не е шега това, брате, ами е женитба:
требе много да внимаваш – она веднъж идва!

Нощ и ден се търкулиха, вечер ни споходи,
а в сърцето нещо шъпне: „Требе да се оди!“...

Па се шмугнах у зимнико, доле при виното,
за кураж без пресекулки пресуших килото.

па стиснах в ръце тояга, накривих калпако
и отидох да я чекам доле, у сливако.

Чеках, чеках, па погледнах: нещо се белее!
„Ангелина – си помислих – вервам, друга не е.“

Па полазих по коремо – леко да я фана
и към дома да политна с нея като врана.

Кога пипнах, оно, брате, мокри беневреци –
беа метнати да съхнат между два диреци...

Я се върнах да почекам мойто либе сладко,
но нали ще да го крадна – чека ли се, братко?

А у мен ми нещо шъпне, току вика „Айде!“,
а я мислано му думам: „Мъничко потрай, де!“...

След минутка некой мина и клекна до плето.
Нема лъжа, си помислих, ето го момето!

Па прерипнах фърковато старите дуваре,
та я сграбчих и побегнах като вълк със яре.

Кога стигнах до мегдано с мойта Ангелина,
под фенеро я поспрех се малко да почина.

Га погледнах във ръце си: вместо Ангелина,
я съм сграбчил по погрешка баба й Кръстина!

Ле-ле варе, що направих – страшно се уплаших,
па я фърлих и към дома като кон запраших!

Две недели я не одих на чешма, на хоро,
две недели срам ме беше да пъкнем у дворо.

Две недели я си мислим и нощем, и денем,
що да сторя с Ангелина, дека да се денем,

дето ме она излъга, дето ме измами,
и пред целото ни село ме така посрами!

Ако я с кама убия или с револворо,
ще да лежа барем десет годин у затворо!

Да им пална, си помислих, къщата със хано,
за това подир смъртта си ще лежа в катрано!

И реших да им изскубя луко и пиперо
в някоя потайна вечер, до последно перо.

Техната градина с нашта нищи не ги дели,
много пъти с Ангелина там сме се видели.

Нощ припадна, нощ дълбока, тъмна-тъмновата.
Я отидох, та изскубах луко на момата.

Във градината ни тато заранта намина
да полее зеленчуко, дор е ладовина.

Не след дълго разядосан, тато се завъща,
и напълни със гълчава целата ни къща:

„Некой е нощес изскубал луко и пиперо!
Ех, да зная кой го стори, скубвам му джигеро!“