Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Аскер


Ганчо наш е днес кефлия
и свирука със уста,
гавнал половник ракия,
той се връща във частта.

Врат откосил, килнал таке,
стъпва като кьорав кон,
и си гласно бъбре: „Маке,
той ще ми разправя он!“...

Изведнаж му нещо текна,
спря се и застана прав:
със два пръста се усекна
и изтри се със ръкав!

Гледката бе интересна,
че той майсторски, с мерак
цивката си силно плесна
и разтри я с десен крак.

Свлечен, неомит, брадясал,
върви Ганчо като щур,
нов свалил, колан разпасал,
бих се от бордюр в бордюр.

Ей, насреща се задава
личен старши офицер,
бърза, иде, наближава,
ала нашият аскер,

вместо в стегната походка
нему чест да отдаде,
със усмивка блага кротка,
сред сокака той го спре –

и уста полек раззина
и едвам профъфла той:
„Ин-тен-дан-тска-та дру-жи-на
близо ли е, друже мой!“...