Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Бекярско дередже


Няма, брате, по-голямо дередже от това: да си ергенин и да викат момите, че си дърт. Те, баш такова е и дереджето на Кузман Плюскалото у наше село. Да не дава Господ и на най-върлия ми душманин да изпадне на неговото дередже!
    Думах му я още преди петшестина години:
    – Брей Кузмане, главо лудо, жени се бре, човек! Нали знаеш, че е казано: „Рано вечеряй – не май се, млад се жени – не кай се“.
    – Море – каже он, – я си гледай кефо. И за това ли ще му берем гайле. Жена, каже, и съдран калпак лесно се намират!
    – Абе, лесно намират – викам, – ама богаташките синове. А такива фукарии, като мене и тебе, май не намират така лесно!
    А он, синецо, навие врат като прегатно добиче и забие темницата из село, та по цяла нощ не се прибира.
    Годините прелетяха като ято подплашени яребици. Всяка си намери дом. Всеки си доведе булка. Всеки се намести като похлупак на гърнец. Само Кузман еднострък остана, само за него се булка не намери. Абе, оно, поправо, имаше много момента за него, ама бяха още мънички, та рече да ги почека.
    И чека ги човеко. Пораснаха они. Проточиха ония ми ти стройни снаги като ясенови копрали. Засъскаха като змии свилените им поли. Задрънкаха сръбърни менци по чешми и кладенци.
    – Ех – рече си Кузман, – чак сега ще разбера нещо от младините си! – и заспалото му бекярско сърце се разигра в гърдите му, като мече у завързана сакуля.
    Ама не щеш ли – беля! Таман се накани Кузман да се намеша у младите момета и оно му се дума из село разнесе, че е гол като тупан и дърт като библията! А он, да речете, че е много дърт – не е, ами работата е там, че мометата са много млади.
    Изнесе му се из село дума, че е гол и дърт, и момите побегнаха от него като дявол от тамян.
    – Това моми ли са бе, брате – дума Кузман. – Ти го спреш, да речем, до плета и зафанеш да му приказваш, а оно забие очи у земи, набърчи чело като старовремски потури и само подсмърча. А сегнеш ли да го фанеш за ръката или да му земеш китката от челото, оно прискубе, като непрягана юница и прискача, като че ли го ужили граничов стършел! До вчера, каже, го знаеш за дете; омулено, кържаво, спечено, а сега го гледаш: пременено, натруфено, накитено, като градска кокона. Па си кърши, каже, па си троши снагата на зелен боб. До вчера, каже, си либил сестра му, па днеска сака него да закачаш!...
    И зафана Кузман наред да им дума: тая вечер – на тази, навечер – на друга. Па щура глава излезе, брате! Що му трябваше на най-напред да зафаща от кметското! Не знае ли он, че оно е жив гявол: ще му подложи така любеничената кора, че няма да се усети как ще се подхлъзне. Ама де-де! Кога има глава да пати, оно е така! Взе, та ѝ рече, та само са урезели! Хем, знаете ли как стана това:
    Една вечер я пресрещна при долното кладенче и посака да ѝ напие стомнето, а она се извърна, та го нахока като псе, кое се научило да крадне чужди опинки:
    – Не те ли е срам бе, псе псувисало! На тато връстник си, а си тръгнал дечурлията да задиряш! Махай се оттук, че не мога да те гледам пред очите си, помела те черна чума!...
    – Море – дума ѝ Кузман, – ти се дигаш на голямо, ама чекай, само баща ти от кметлъко да падне, тогава ще те питам колко пари ще чиниш!...
    При нея не стана.
    На другата вечер се опита при Гинчето, ама и оно направи като кметското. (Нали са от един дол дренки.)
    – Море – дума Кузман и на нея, – и ти ми се надуваш, ама нека само седенките да дойдат и темница да падне, тогава ще ми загазиш ти, како Марко на Косово поле...