Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Герго Цветин писмо пише


Сърдиш ми се, мила Цвято, че се не обаждам
и, че с писъмца те сладки често не спохаждам,

пък не знаеш, че от месец нямам ден почивка
и забравих що е отдих, легло и завивка.

Минахме Бяла Паланка, като лятна сприя,
Ниш превзехме и сега сме чак у Куршумлия.

Погнали сме като псета пустите германци
и във боеве ги трепем, баш като поганци.

Със картечници ги брулим като гнили круши,
(Вуто пък ги живи лови и с ръце ги души).

Здравата сме ги хванали – море где ще шават.
Взеха вече да кандисват и да се предават.

Ти за мене, мила Цвято, не плачи, не страдай
и при тебе да се върна скоро, се не надай,

оти тук се заговори, че във скоро време
ще потеглим в дълъг поход и в Берлин ще спреме.

У Берлин ще да вървиме, немецо да смажем
и фашизъмо хайдушки люто да накажем;

зарад страшните золуми, дето ни учини,
и за жертвите невинни по гори, долини.

Язе бях добър и кротък, както знаеш, Цвято,
зло не мислех и ми беше мекичко сърцето,

но като видях какво са немците сторили
и селата сръбски как са палили, горили,

нещо в мене се пречупи и се цял увълчих,
срещу тия гадове се – като звяр упълчих.

Срещу немските окопи като звяр налитам,
колко са – да знам не сакам, сал къде ще питам!

Много питила патихме и много теглихме,
но къде кракът ми мина – всичко победихме.

Да са живи и войските на маршала Тито.
Немците със тях косихме като зряло жито.

Русите – халал им вяра – бият се юнашки,
ала вземат ли да пият – пият по казашки!

Хеле с тяхната Катюша, де-къде поминат,
немците безредно падат, като пилци гинат.

Иначе, макар че тука бием се и мреме,
със шеги и със закачки носим свойто бреме.

Спрем ли нейде на отморка или на почивка,
и намерим ли подслонка – топличка завивка,

одма ставаме ний други: бодри, веселяци,
че нали сме все другари – нашенци, земляци.

Много често пред проверка правим час забавен,
имаме си чудна гайда и гайдарин славен.

Кой ги в полка не познава чешитите ротни,
дето често се преправят на разни животни!

Един, гледаш, сено коси, други върви суче,
трети пък на ръце лази – лае като куче.

Един с кола мъртвец водят, други правят мечка,
трети пък отзад се бучат със дудова клечка.

Туй е нашата служба, Цвято, тъй тече живота
в нашата ударна бойна, славна трета рота.

Иначе, откъм храна сме доволни, Цвято,
всяка вечер у торбето туряме лебето.

Да са живи, да са здрави боба и фасуля,
пък и язе две пиперки като му нажуля,

па като засърбам лудо пържен боб с чушлета,
сякаш давят се край мене девет гладни псета!

Ти пиши ми, мила Цвято, що по село става,
как живее днес народо с новата управа?

Тук на фронто упорито взе да се говори,
че с фашисти веч са пълни всичките затвори.

Щял е, казват, да ги съди скоро съд народен,
за да стане най-подире цял народ свободен.

Море, казват, че се строят зарад тях бесилки
и, че мярка са им взели за бели престрилки.

Нека, нека! Кой какво е дробил да си куса!
Цял народ ги днеска гледа със яд и погнуса,

че се бяха разярили, като бясни бици,
и изядоха невинни хиляди душици.

По мегдан и сокаци свиреха куршуми
и не могат се описа техните золуми!

И затуй пред съд народен нека отговарят,
та подобни грешки нивга да не се повтарят!

Свършвам ти писмото, Цвято, и те много моля!
На тъгите и сълзите ти не давай воля!

Бъди бодра и засмяна – всякога ти смей се
и със мене – фронтовако – всякога гордей се!

Скоро, скоро ще се свършат тия люти битки,
цял народ ще ни посрещне с песни и със китки!

Ний тогава пък щастливо ще си заживеем:
ще работим, ще се борим, ще творим и пеем...