Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Герго се обажда на своята мила
от далечно място – от Дервиш могила


От кога се каня, Цвято, жено моя мила,
първо писмо да ти пиша от Дервиш-могила,

ала ни минута време нямаме слободно
нито мога да намеря място тихо, сгодно.

Днес нарочно я се писах болен в лазарето,
та да мога да ти пиша по-спокойно, Цвето.

Месец вече как сме тука на Дервиш-могила,
границата бодро пазим със юнашка сила.

Турчино мълчи, кротувай доле под редуто,
зерем, знаеш, не веднажка ял ни е лобуто.

Тук сме всинца фронтоваци, служим славна служба,
със началството добре сме, но не правим дружба,

Лебо ни е бял изпечен, кило и двеста тежък
и макар баятен я го гълтам като жежък.

Манджата е заман блажна, с мръвка едри, тлъсти,
не с лъжица да я кусаш, а да топиш с пръсти.

Много често командиро при нас като доде
от далеч ни поздравлява: „Лапайте, народе!“

Язе лапам, мила Цвето, колкото за двама,
оти тук един от други немаме ни срама!

Всичко ми е редно тука, сал едно ми куца,
че те няма тебе, Цвето, че съм сам, без буца.

Една вечер те сънувах, гургулице мила,
че до мене като врабка ти си се сгушила.

Я до тебе немиратен като листо тръпна
и ти нещо много сладко на ушето шъпна.

Ти се мяташ като мрянка, сладко се кикотиш
и не можеш дълго време да ми се укротиш!

Много често те сънувам, Цвето, в пози разни.
(Пусти сънища остали щом ръце са празни!)

Иначе добре съм, здрав съм, цял съм юначага,
гръб опънал съм солдашки – само за тояга.

Тук, макар че времето е дъждовито, кално,
занаятия позводно водим най-нормално.

У телесното и стройо я съм страшна сила,
няма втори като мене у Дервиш-могила!

Маршировка, строй и фатки – всичко ми е лесно,
само малко ме узорва пустото словесно,

оти знаеш, че я малко съм слабограмотен,
пък за него сака памет – акъл разработен.

Друго няма какво ново да ти пиша, Цвето,
ти пиши ми как са тато, мама и детето?

Взеха ли на чичо Тошо белите кобили
и за помощ в общината скоро ти ходи ли?

Много, много не върви се ти около кмето,
че нали си го познаваш – знаеш му адето!

Чуй ме мене: стой си вкъщи, време не прахосвай,
по мегдани и сокаци вечер не скитосвай!

В разговори с Цона-Пена ти не се забравяй
и за мен къде съм, що съм, нищо не разправяй,

че по въздухо подслушват разни микрофоне
и навред къде погледнеш, дебнат ни шпионе!

Трай, кротувай си, мълчи си, свивай си езико,
а кога ми писмо пишеш – пиши тъй на плико:

За боецо Герго Цветин у Дервиш-могила,
друго нищо, нито дума, да не си сглупила!

Рота-мота, звод дружина – нищо се не пише,
зер не виждаш, че авата на барут мирише!...
#1 Цветко Йотов
неделя, 31.03.2016, 19:54 г.

Това беше едно от любимите стихотворения на баща ми Замфир от творчеството на Йосиф Петров, което той рецитираше по един изключително артистичен начин години наред пред различни аудитории. Радваше го най-вече това, че хората обичаха да слушат тези стихове и да се смеят от сърце. Благодаря ти Йосифе, с твойте стихове светът е по-хубав, а се надявам и хората да стават все по-добри.