Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Златка


Златно ѝ име на бае Доновата Златка! Златно ѝ име и златни ѝ уста! Колкото Горният е дал на баща ѝ имот и богатство, дваж повече е дал на нея хубост и красоти!
    Проточила тополова снага, изправила ясно чело, развяла чернокъдра коса, върви из село като змеица, а свилените ѝ поли съскат като смокове и трепкат като тополово лиске. Лицето ѝ – лице на ангел господен, паднал от небето; бузите ѝ – две ябълки червени; устицата ѝ – разцъфнал трендафил; веждите ѝ – тънки пиявици, а очите ѝ – две ясни звезди-вечерници, що искрят като воденичарско огнило и хвърлят стрели като хайдушко копие. А над челото си забола ален трендавил, сякаш иска да каже: Гледайте сега – трендафила ли е по-хубав или моите бузи! А рече ли да те погледне с черните си очи, като чели с бронебоен патрон те прониже през сърцето. Море, старец да си, пак ще метнеш око да я погледнеш, та камо ли пък да си на двадесет златни годинки!
    Изпогори де-що има младо по село. А старите, овиснали по плетищата, заничат подир нея и клатят глави: „Пустата му Донова Златка! Както е зорницата между звездите, така е Златка между момите!“.
    Всичко арно, ама де ерген за Златка! Света се размири – село се разбърка. Де-що имаше кадърно, го прибраха в казармата и у село остана само кое е куцо, сакато и недъгаво. Ама що щеш – сърце младо, па си сака! Па нали знаете: „Суха земя и на градушка се радва!“. И завъртя ги Златка цяла сюрия: тая вечер с този, навечер – с друг. А они: ей такива ги гълтат по нея!
    Върти ги Златка, ама такова, за целувки или за друго – сакън, да не сте помислили! Знае си она работата, не е вчерашна, даде ли целувка веднаж – свършено е вече – десанто е направен и после ще трябва целия остров да пада! Затова се държи на положение она и не дава мъжка ръка да се докосне до нея. Горда и властна е бае Доновата Златка, ама само една слабост има: види ли военна униформа – одма капитулирва, слага оръжието и се предава с все танкове и авиация!...
    Наближи Великден. Из село се разчу, че скоро войниците ще си дойдат в отпуска. Напълни се с радост и надежди Златкиното сърце.
    И тè ти ми една вечер, както си стоеше край герана със селското бакалче Герго Камбурлията, Златка чу стъпки от ботуш зад гърба си. Трепна и се обърна, а зад нея що щеш: Васко Перашката, най-младия пехотинец у селото.
    – Добре дошел, Васко!
    – Добре те заварил, Златке!
    – Кога си си дошел, та не съм те видяла?
    – Днеска.
    – Е па, кажи как си, що си?
    – Па тè, както ме гледаш!...
    И загледа го Златка от главата до петите.
    Опънал се като церово ритлище. Бричовете му опнати като офицерски; куртката му пристисната през кръста, като чели е на струг стъргана, а фуражката му изтегната, накривена и с лачена каишка над козирката – море царска дъщеря да си, пак не можеш да устоиш!
    И заряза Златка Герго край герана, както що се зарязва и оставя бобената чорба пред печено агне. А он, Камубрлията дè, остана като риба на сухо. Махна ядно с десница и хвърли закана подир нея: „Море, ще си отиде Васко, па после ще те питам кой ти подава бонбончета!“.
    И тръгна Златка с Васко. На герана, на движението, на седянката – все с него. А нему ушите ей такива растат! Ех, не е малка работа това: пред толкова ергенски свят и богаташки синове да завъртиш най-личната мома у селото!
    Но това трая ден до пладне.
    На другия ден вечерта, както си се разхождаше с Васко на движението, Златка видя една едра войнишка сянка, че премина покрай нея. Тя изтръпна и извика:
    – Яааа!... И Цеко Дългио си е дошел!...
    И току го спря на джедето.
    – Добре дошел бе, Цеко! Оти се не обаждаш?
    – Добре заварил, Златке. Щях да ти се обадя, ама гледам, че с Васко си приказвате нещо.
    – Ами, аз... такова... Васко сега го случайно видях... Он ме спря да ми каже нещо!...
    И току се обърна към него.
    – Васко, прощавай за малко...
    И тръгна Златка с Цеко. Васко остана с пръст в устата и от яд и обида му идеше да се пръсне като граната или пък да потъне в черната земя и никога да не излиза вече...
    Е, няма що: и месечината свети дорде не е изгряло слънцето! Тè, така стана и с Цеко сега. И Васко е войник, и Цеко е войник, ама Цеко е артилерист, а Васко е прост пехотинец. Пък за вас това, ако не е важно, за Златка то е от най-голямо значение. Па и право си е момичето: друго си е артилериста – по-висок, по-строен, по-засукан. Пък и кантовете му черни-кадифени, а най-важното: има и шпори.
    И зарязка Златка Васко пехотинеца. Тръгна с Цеко артилериста. А он – на земята не стъпва от радост! Все току се държи с лявата ръка за ножа и от време на време поклъцва шпорите си една о друга. Техният металически звън гали Златкиното ушенце като песента на изтървани жълтици.
    Но, не щеш ли, таман на Разпети петък, си пристигна у село ефрейторът Милан Сербезлията, дето служи у киннио полк.
    Като го видя Златка, а она прискача като неяздено кобилче.
    И Цеко е засукан, ама и Милан не пада по-долен от него. Хеле, пък с тия бели презрамени каиши и с тоя бял кавалерийски колан, дето се е увил като смок около кръста му, все я изгори! Ами сабята! Ех, тая пуста кавалерийска сабя, дето се влачи като змия-усойница подире му!
    И вие да сте на Златкиното място, не можете да удържите, като гледате този напет кавалерист. И ще зарежете не Цеко, ами триста артилерийски Цековци, пред този напет кавалерист, пред този смел конник.
    И заряза Златка Цеко така, както преди три дена заряза и Васко пехотинеца. И тръгна с Милан кавалериста. А Милан – ех, кой е като него сега! Наперушинил се като герест петел, върви до Златка, а она, засмяла се чак до ушите, не снема поглед от униформата му. Върви Златка до него, а он, от време на време, пустне сабята, та дрънне по калдъръма. Ех, тоя пуст саблен звън гали като птича песен Златкиното сърце и се забодва като отровна стрела в сърцето на Васко и Цеко. Они, двамата, вървят след тях с наведени глави, па току се ръгнат у Печовата кръчма.
    Дойде най-после и Великден.
    Мина разпус черква. Мина и обяд. Сред мегдана се изви пъстро великденско хоро. И младо и старо, и мало и голямо, се стече на хорото. Само бае Доновата Златка я няма още. Къде ли се е дянала? Бре, ами сега? Вършее Милан като кон из хорото и не може място да си намери.
    По едно време музиката спря. Хорото се разтури и всички устремиха очи към широката плочеста улица, дето спуща покрай школото. А насреща що-щеш: Златка, в новата си великденска премяна, стъпва като царска дъщеря, а до нея, като някой царски годеник, върви Ангел Гвардееца. И Златкината премяна е хубава, ама и гвардейската униформа на Ангел надминава всички земни хубости.
    Изправил снага като топола, обул черни лъскави ботуши, със сребърни шпори на тях, опънал сини бричове с бели кантове, облякъл червена гвардейска куртка с извити гайтани, а на главата си наложил юнашки калпап с пауново перо отпред.
    Прехванал през средата сабя-дипленица, стъпя юнашки Ангел, а белите му ръкавици светят като два бели гълъба на слънцето.
    Жени и бабички се спират сред друма, изглеждат го и прошепват:
    – Гледайте го, ма, какъв е хубавец!
    – Да знае тая майка, че е син очувала!...
    А Златка слуша тия благи приказки и сърцето ѝ се топи като шекерена бучка в гърдите.
    Цяло село се изправи да ги гледа. Само три бедни войнишки душички потъмняха като липови въглища и не могат да си намерят място в хорото.
    Засвири пак музиката. Залюля се пак витото великденско хоро. Наловиха се всички на него. Хванаха се и Златка и Ангел. Играе весела Златка, сякаш на земята не стъпя. Ситно ситни до нея Ангел, кълца лъскавите шпори една о друга и с лява ръка прикрепя сабя-дипленица.
    Васко, Цеко и Милан стоят край хорото, мълчат и навъсено гледат Златка и Ангел. По едно време Милан се дръпна като ожилен и ги поведе към Печовата кръчма. До вечерта и тримата не излязоха от кръчмата.
    
На другия ден като светкавица се разнесе из селото вестта, че отпуската на всички войници се прекратява телеграфно. Дорде да се разбере каква е работата, и войниците опразниха селото.
    Вечерта на сборището, край герена, Златка дойде и се спря при Герго Камбурлията. Он ѝ се беше коджамити разсърдил, ама като му се засмя насреща крехко тя, току започна да вади от джеба си бонбончета и да ѝ подава. Смучат сладките бонбончета двамата и сладко си заприказваха, като че ли нищо не се е случило. А златка – ни лук яла, ни лук мирисала! Ех, такъв е животът! Знае она работата: няма и военна униформа у село, от Герго не се дели. По-добо бобовина, отколкото празни ясли!...