Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Мика


Кой е вярвал, брате, че от бае Вачо Говедарския ще се пръкне такава хубавица, ама хà де, иди му разбери на оня Горния: на един му взел акъла, па му дал богатство до пресита, а на други му взел парите, па му дал хубост и красоти. Тè, така беше направил и с Мика – бае Вачовото момичляче.
    Кога замина за градо преди три години да се цани, брате, она беше таман колкото един тупанджийски кияк, пък сега я гледаш като се опънала оная градска кокона, та да ти е да откършиш от нея и да си боднеш на антерията за китка.
    Проточила филизова снага, като градинска фиданка, па у кръсто я пристинала с кожено коланче, та сякаш като повее вятъро, ще я претроши през средата като крушова младока.
    Леле, па що знае да се кипри, да се носи и да се докарва! Като тръгне из село с подкъсеното рокленце, а оно фучи, брате, като кога е пълно със смокове и съска като разсърден гасок, га че вика: „Дръж дè, да те видим мъж ли си!“...
    Начервила алени уста – ален трендафил, извадила вежди – морски пиявици, а гушата ѝ се белее, като че е наляна с прясно мляко.
    Их, па що приказки знае! Като вземе да ти приказва, а она рони сребърен глас, като че ли брои сребърни пари с него. Ти ѝ дадеш, да речем, нещо, а она ще го вземе само с два пръста и ще ти каже или по французки „мерси“, или по германски „данкешьон“.
    Та, да си дойдем на думата.
    Като си дойде Мика от София, ергенчетата зафанаха да се заглеждат по нея като мачоци по касапски джигер, а момите изпогаснаха като липови въглища. Е, оно е така! Що кае бае Пене Снователката от Просеничково: много звезди има по небето, ама изгрее ли вечерницата, они погасват и примигват като восъчни свещици.
    Тè, баш така стана и с нашите моми.
    Дойде си Мика от София и още първата вечер отиде с шареното барде при момите на чешмата. А они, като чуха, че прокънтя нейният звънлив смях, спотаиха се, като че ли им напълни някой устата със зелени скороши. Ергенчетата се сбраха на сбуна и се сбутаха надоле по долището.
    И захвана Мика всяка вечер да ходи на чешмата. Отива сама-саменичка, а кога се връща – подир нея цяла сюрия ергенаци у темницата. Ама и она, гяволицата, майсторка ли е – хала ѝ вяра! Не ще само с един да завърже любов, ами тая вечер с тоя, навечер – с други. Все нови и нови ги менява. А они – ей такива ги гълтат подир нея! Взеха да се бият и да си трошат главите като матурци овни, кога им недостига кърмилката. Улицата пред Микини заприлича на бойно поле... Святкат ония ножове у темницата, брате, като че ли е някаква абисинска битка.
    Кой не вярва, нека иде някоя вечер да клекне у бъзето край Микини и да послуша ергенски приказки и разправии:
    – Да се махаш оттук да ми не пречиш, че като те порна с ножо по мешината, ще ти се проточат червата като тиквени врежове!...
    Или:
    – И ти ли си тръгнал моми да либиш бе, клепишняко! Още мустак не си отпуснал и си пошъл темници да биеш и мандра да дириш!...
    Нарупали се ергени, брате, около Микини, та не могат вратата да си отворят от них.
    Една вечер излиза бае Вачо – на Мика баща ѝ – по надвор и гледа у бъзето нещо шава.
    – Какво дириш тука бе, кучи сине?...
    А он бил Дилко Блярския.
    – Ете... бае Вачо... едно теле ни няма, та... дойдох да видя дали не се е затрило тук...
    – Ще ти дам я едно теле на тебе, като дръпна кросното!... Тръгнал си под воло теле да дириш!
    А он, сиромашкио, присвие опашка, като малко кученце и се върне у них си, като кога е ходил да лови риба, па е наловил жаби.
    Море, махни друго, ами у село се изнесе дума, че и женени мъже тръгнали по нея. Един ден Цона Дойчиновата я беше пресрещнала при Долното кладенче и беше я завирала на псетата у...
    – Мари, кучко такава, какво си подлъгала мъжете ни. Да се махаш оттук, да ни не кустриш мъжете, че като дръпна кобилицата, ще ми станеш все на талигенция и на ристокрация!...
    А она, Мика де, извърне глава, па се изкикоти баш като плевенска джаджия и на подбив запее:
    
            „Кой ти, море, либе лъже –
            ни он мене, ни я него:
            лъжат ми го църни очи,
            лъже ми го тънка снага!“...
    
По едно време се разчу из село, че имало лошава болест. Градскио дофтор дойде и подложи на милицински преглед всичко живо – и женско и мъжко, от двата полове. И най-накрая он дофторо заключи, че повече от двайсе души са болни от една опасна болест, дека, ако ви я кажем, ще ми речете, че приказвам срамотни приказки. Море, мани всичко друго, ами повече от болните бяха женени с по една черга дечурлига. И знаете ли дофторо какво каза: че тая болест я е донесла Мика от София.
    Леле като се научиха невестите за това, че като надигнаха кобилиците, че като погнаха Мика из сокаците, та със зор я спаси Дечо Горския от пребиване.
    – Чакай, мари кучко, викат, да те питаме защо си се довлякла тук у село да разнасяш тоя огин по мъжете ни!...
    На другия ден Мика закара със стражар у София, а болните ги натовариха у каруци и ги закараха у градо да ти лекуват у болницата.
    Море, мани друго, ами станахме за резил: между болните бяха кмето, новото писарче, браническио командир и младио поп, дека му умре попадията лани...