Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Препоръчано писмо


(от бившия конен полиц. стражар Стойно Дуцин
до Златна Злата у с. Качамачково, писано през
1936 год. по време на студентските политически
вълнения).

От кога се каня, Злато, звездо моя ясна,
две-три думи медовити в писмо да ти драсна,

но слободно време, пиле, никак не остава,
пуста служба полицейска мирка ми не дава.

Хеле пък сега, откакто пустите студенти,
зеха да се проявяват като елементи,

нямам мирка, златна Злато, и сън ме не фаща:
старшията по нарядо мене все изпраща,

че съм я старателен и строг, и сербезлия:
женско, мажко – сичко газим, викам, псувам, бия!

Мани, мани! Зло настана! Лошо, Злато, пише!
Тука тайно цинколират сякакви афише.

По мегдани, по сокаци взе да се говори,
че правителството скоро ще да се събори.

Ама ние държим здраво бичо и камшико,
който мръдне вън от друмо – бием под езико!

Цяла седмица с конете из сокако бродим
и сос пустите студенти страшна битка водим.

Тепаме ги здраво, Злато, правим ги на трици:
и юристи, вилолозе, дофторе-медици.

Земат ли да се подпират – стреляме на месо,
зер че трябва да си пазим язе интересо,

че живота днес таков е: за ляб кръв се лее,
който може да се бие – он че да живее.

Сичко друго е заблуда, лъжа и измама
(зер за мойто топло място вонка чакат двама).

Оня ден ги на площадо тепахме и бихме
и един със пистолето у крако ранихме.

Ама пак се не остават – бре, държат се здраво,
сакат с бой да извоюват изборното право,

да гласуват сос лозунги, с бели билетини,
ама тая чини ми се, хич не че да мине.

Сяка вечер я сос коньо цинкулирам, Злато,
из сокако от Палато чак до Ректорато,

и нервозно наблюдавам люгето, тълпата
и следим дали се спазва редо, тишината.

С една ръка съм провесил гумата на бичо,
с другата полек опъвам куртката и бричо,

а край мене нацъфтеле все червени шапки
и момета, златна Злато, като росни капки.

Я сос коньо се разстъпвам, ядно се коколим
па им окам: „Движете се единично, молим!“...

Службата ни е таквая, требе да се знае,
че ще просперире оня, който се старае.

Друго, Злато, нищо ново няма у София,
освен тая кадемична миша тупурдия.

Ти пиши ми нещо ново тамо от селото:
Какво прави, какво чини Кото сос кросното?

Сбирате ли се редовно с долните махленки,
правите ли вито оро, тлъки и седенки?

Съобщи ми сичко, Злато, сичко ти пиши ми.
(И две-три целувки жешки у плико прати ми.)

Мене знаеш ми адрезо, пак че ти го кажа:
За джандаро Стойно Дуцин у конната стража!...