Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Един от многото нашенци


Всеки ден те гледам като прекосяваш
пред прозореца ми малкия площад
и със вирната глава перчем развяваш
над разщъкалия се работен свят.

Като франт наконтен по последна мода,
от главата до петите стегнат – шик,
нагло се заглеждаш в женската порода
с погледа на зверовит общински бик.

С тежката походка правиш се на важен,
имитираш виден образован мъж
и макар че си разтропан, млад и снажен,
не видях да се засмееш ни веднъж.

Олимпийски горд, помпозен и наперен,
с маниашка поза и атлетски вид,
като пуяк млад, надут и начумерен,
сякаш на света обиден и сърдит.

Златни пръстени със перли и жълтици
тежко украсяват двете ти ръце.
Имаш влог, кола, власт, вуйчовци–владици,
но едничко нямаш – нежност и сърце!

Нямаш и любим – хубавица драга –
да ти чурулика с нежния си глас,
нямаш и другари за раздумка блага
и приятели за помощ в тежък час.

Твоята особа вече ме нервира,
искам да ти кажа, друже непознат,
ала скрупульозна мисъл ме възпира
„Аз ли съм най-умният на този свят?“

Не златото тежко чар човеку дава,
нито лустрото, ни външната му глеч:
с добротата си той хората пленява,
със усмивката и с благата си реч!

1980 г.