Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Завод


Завод за угояване на птици
край Костинброд наскоро посетих.
От птицевъди и зоотехници
със радост от сърце се възхитих!

Просторни зали със решетки черни.
Осламен под, варосан чист таван.
Хранилки и поилки свръхмодерни.
Врати, заключени като в зандан.

А вътре: птици, птици, много птици,
стотици, хиляди, безчет, безброй,
със смески от не знам какви си трици,
на строг режим с храна и водопой.

Разглеждам с трепет пилешкото царство,
в което те, крилатите, в разкош,
под ключ, сред братство, равенство, другарство
се угояват ден и нощ за ... нож!

Зад мен дочух, с насмешка някой каза
(но тъй и не разбрах кой беше той):
„И нашият живот на туй замяза!
И ний комай сме бройлери безброй!“

Напуснах белите заводски сгради
и в свежестта на утринния час
дълбоко в мен тревожно се обади
един човешки развълнуван глас:

„Животът драг затуй ли ни е даден –
да бъдем гойна твар във бял затвор?
За свобода човекът е създаден,
а птицата – за полет и простор!“

1976