Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Защо ти трябваше, Исусе...


Исус Христос невидим се върна от небето
да провери Земята, Човека, Битието.

Ала при първа крачка във българска земя
той мигом се стъписа и словом занемя,

че вместо богатири, прабългари, славяни,
светци, царе, боляри, предтечи великани

намери нови хора да пъплят днес по нея,
в земята скъпа, родна от Дунав до Егея.

Човешки дребосъци, пигмеи, лилипути –
по злоба и ненавист надлъж и шир прочути,

кьосета и брадати, устати и зъбати –
все нашенски породи с неясни занаяти,

със дипломи-чаршафи кресливи патриоти
и всичките заети, но никой не работи.

И всеки бърза, тича, върти, лъготи, менти.
И всички претенденти комай за президенти.

За своята проверка със скътана парица,
във Видин на пазаря сдобил се със ослица,

Христос пое нататък през българската шир,
но нийде на намери спокойствие и мир.

В червената Монтана Му вдигнаха тояга,
но Той със помощ Божа успя да им избяга.

През Козлодуй облъчен, обзет от чер-чемер,
ослицата пришпори и мина кариер.

Химкомбинатът Враца Го срещна с амоняк.
И без да спре отмина към Мездра, Червен бряг.

Във Панегата златна под сив циментов пласт
Исус видя как гинат гадинки, цвят и храст.

Край Плевен във Кайлъка, до стара воденица
от пътя Той отби се за глътчица водица.

През Къкрина не мина, а към Дойренци свърна
и там дете умряло Той към живот възвърна.

Вестта за миг дочу се и зашумя селото.
Момиче в Бяла Черква Той вдигна от леглото.

Помогна на старица във село Две могили
от Храма да излезе без дървени кокили.

И мало, и голямо завчас дотича лудо
с очите си да види Исусовото чудо.

Но Той не ги дочака, изчезна мимолетно
от туй голямо село, богато, старолетно.

От българи и турци (за вас това са смешки!)
посрещнат бе във Шумен приятелски, човешки.

Изслушаха го ничком и с мъдростта се сляха,
след туй благодариха на Него и Аллаха.

Накрая върволица човешка Го изпрати
с локум, тамян и миро и дарове богати.

През Русе и Силистра сам обгазен Христос
премина замижал и със запушен нос.

След туй, що преживя в отровата коварна,
през Добрич и Албена пое Исус към Варна.

За два дни кратък отдих на пясъците златни
отби се и прекара там мигове приятни

сред черноморска свежест, във слънчево бунгало,
на бял чаршаф покрит с родопско одеало.

И рано в понеделник, в предутрин здрачен час
със бодрата ослица заситни към Бургас.

Прехвърлил през Балкана, в простор необозрим,
посрещна Го злокобно зловонен Нефтохим.

И затова Той свърна – не посети Бургас.
Прищя Му се да зърне тракийски житен клас.

Но във Марица-изток чудовища стоманни, 
нанесли на земята неизлечими рани,

във Кърджали оловен и минния Мадан,
на свят цивилизован платили тежка дан,

видя Исус как гинат поля, реки, гори,
посърнали цветята и хората дори.

Картината жестока не даваше Му мир
и Той потегли с Бога към Рилски манастир.

Когато каталясал преспа в село Белица,
откраднаха хайдуци добрата Му ослица.

Но Той не се разсърди, прие го със добром
и с дървени сандалки затрополи пешком.

По мръкнало пристигна във Рилската обител –
домът велик планински на нашия Светител.

Домът вовек прославен, домът и свят, и чист,
от антихрист превърнат в хотел „Балкантурист“.

Във него пренощува, но сън не Го споходи
и с мисъл неспокойна България преброди.

Навред кавги, злодумства, раздори, крамоли –
не хора християни, а сякаш псета зли!

Народът ни настръхнал, разбунен, озверен.
Държавата – обрана, а Храмът – осквернен!

На утринта възлезе на върха Мусала
и с поглед благ изгледа градища и села,

балкани и долини, гори и равнини,
зад тях са две морета с безкрайни далнини.

Темелково със пушек и радомирски дим
почернят красотите в Пирински край любим.

Кремиковци забулил със смог – отровна смрад
Софийско равно поле и столичния град.

Там Дунавът помътен влече вода горчива,
а Добруджа жадува и Сребърна погива.

Боботят в небесата моторници крилати
и пръскат над полята прокълнати нитрати.

И впил очи в небето, в безкрая там далече,
прекръсти се Христос и този слог изрече:

„Каква земя на пустош, а беше земен рай!
Мой всемогъщи Отче, любов и свяст им дай!

Върни им ти Паисий, чутовния монах,
пак юрод неразумна да сепне с Божи страх.

Да им припомни Плиска и Школата в Преслав,
и Царевец престолен, могъщ и величав,

де Патриарх Евтимий ръката вкамени
и българското слово навеки съхрани,

Копривщица пламтяща, окървавен Батак,
целувката зловеща на Козлодуйски бряг,

Околчица свещена с великия поет –
безсмъртна епопея в най-новия завет,

и Шипка несломима с победния си вик,
донесла свободата със подвига велик!“

От дълъг път подгонен, отслабнал, морен, бос,
реликви и светини обходи вред Христос.

По воля на Отца си Той всеки кът пресвят
благослови и с благост положи полски цвят.

Туй беше във неделя, а в понеделник Той
във София пристигна за сетния престой.

И пожела Христос след толкова неволи
на Господа Всевишен с любов да се помоли,

че бе отколе чувал за него горе – ТАМ,
на Александър Невски за пресветия храм.

Но входът свят на храма с трибуна бе блокиран.
Отвсъде заприижда народ в поток неспирен.

Оратори сърцати, настръхнали, злодуми,
изстрелваха картечно не думи, а куршуми.

И залп след залп топовно избухваха словата,
неистово ревеше възбунена тълпата.

След гнет полувековен и грозна тирания
отприщена бушува народната стихия.

Под съд са прежни сили и времена ужасни,
изгряват дни мечтани и бъднини прекрасни.

И все расте тълпата – размирна и бунтовна,
а злобата просъсква като змия отровна.

Омраза и ненавист, разруха и разгром
нахлуват във душите безскупулно, със взлом.

И ставаха словата по-злобни и горещи,
а ревовете людски – по-грозни и зловещи.

Исус дълбоко нейде потънал бе в тълпата
и слушаше тревожен протестите, словата.

За да всели доброто, поиска микрофона.
Настъпи суматоха: – Коя е таз персона?

Един юнак от тия, що щъкат по задачи,
пристъпи до Исуса и в него се вторачи.

Изгледа Го ехидно, със юдински очи,
в които кръвожадност и пъклен грях личи.

И към тълпата злобна, огромна, многолика,
със мегафон гърмовен неистово извика:

Внимание! Тревога! При нас е странен гост,
лъжепророк известен – Месията Христос!

Дошъл е да разказва пак притчи остарели
и редом да ни съди – и живи, и умрели!

Подведена коварно, тълпата многолюдна
се втурна към Исуса – безпътна и разблудна.

А група от момчета (комай от шеста чета)
и то какви момчета – обучени вълчета,

нахвърлиха се зверски и сграбчиха Исуса,
(един от тях с юмруци Го здравата одруса).

След ударите тежки, жестоки, нечовешки,
съблякоха Му грубо износените дрешки.

Двехилядигодишното Му старо наметало,
от вековете дълги изтрито, излиняло,

разкъсаха хайдушки на множество кафтани
и всичките си взеха за бизнес-талисмани.

Дюлгерин як от Трънско с тесла в ръка чевръста
от две дъски чепати с ищах скова Му кръста.

А нашите момчета от казаната чета,
с души опустошени от злобата проклета,

след цели двайсет века отново и повторно
на Кръста пригвоздиха Исуса най-позорно.

И гавриха се нагло, без милост, без пощада –
по-стръмен от Голгота видя Му се площада.

На глутници започна тълпата да минава
и кръста, и Исуса да плюй и обругава.

И рукнаха потоци от скверни ругатни,
обиди, подигравки, закани и псувни.

По-силно Го бодяха словата уродливи
от трънния венец със тръните бодливи.

И пò Му киселяха обидите безчет
и ругатните грозни от гъбата с оцет.

С въпроси Го обсипа неистово тълпата:
„Защо се Ти завърна отново на земята?“

Да учиш Ти народа да пости, да гладува,
да бъде тих към злото, да спре да негодува!“

Обсипан със обиди, мизерни, черни, скверни,
от хора злонамерни и властници безверни,

макар и прикован Той, стоически търпеше
и с ожаднели устни молитвено мълвеше:

„Прости им, Всемогъщи! Прости! Прости! Прости!
Че Ти си милосърден, велик, велик си Ти!“

И дива, озверена, безумстваше тълпата,
а кискаше се злобно незримо Сатаната.

Но ... час настана страшен – сюблимен и велик!
Дойде мигът съдбовен – Божественият миг!

Небесен гръм разтърси площад и храм, и хора
и светлина неземна в миг озари простора.

Светкавица небесна, дошла от Оня свят,
светкавично опаса и хора, и площад.

Два ангела крилати от небо долетяха,
крилата леко свиха и пред Исуса спряха.

Поклон Му те сториха и със ръка чевръста,
по ангелски блажени поеха леко Кръста.

И радостни, честити, във слънчева позлата, 
тържествено поеха нагоре в небесата –

по калдаръми звездни, във пътища познати,
с ескорт голям Божествен от сонм безброй крилати,

към безпределни бездни и светове предвечни,
потайно чудновати и шеметно далечни ...

И всичко пак утихна. Изчезна светлината.
Изплашена, до сетен разбяга се тълпата.

И носеше се всъде ненавист, злост и стръв,
а светеха във мрака Христови капки кръв.

Обезлюдя площадът и Храмът онемя.
И гробно се смълчаха и въздух, и земя.

Стъмен бе парламентът. Мълчеше скръбно БАН,
че пак Исус на Кръста видяха прикован.

Насреща им тревожен в сумрачните простори
процвили жално конят на Александър Втори.

Наблизо там мълчеше тъжовен и печален,
заключен със два ключа Дворецът синодален.

Размърда се във гроба Незнайният ни воин,
но скоро пак смири се безсмъртен и спокоен.

И черквичката стара – безмълвна, спотаена,
молитстваше горещо, сломена, изумена.

Отколе натъжена, смълчана като роб,
прохлипваше върбата над Вазовия гроб.

Умората припадна над каменния град
и опустя покрусен големият площад.

И само храмът Божи самин стоеше там.
Огромен и потресен. Величествен и ням.