Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Луд


В едно събрание с чело открито
за правдини човешки вдигнах глас,
но на четвърти километър скритом
с кола служебна бях отведен аз.

Пред терапевтите-специалисти
в психиатричния ни институт,
със помисли най-хибави и чисти,
нормален аз, престорих се на луд.

И втурнах се да буйствам. Да беснея.
Несвързано да бъбря. Да крещя.
Да плача. Истерично да се смея.
Като приклано яре да врещя.

С цитат от мисли на велики хора 
разлях две дамаджани с перхидрол,
а сеирджии се тълпяха в двора
да гледат как се разсъбличам гол.

Разкъсах в пристъп някакви регистри
и цял обзет от животински бяс,
аз псувах шефове, предци, министри,
светци, владици, властници и власт.

Лекуваха ме лекари отлични
с лекарства вносни и какви ли не.
Приложиха методи най-различни,
ала накрая – не, и не, и не!

И всички мнения в единно мнение
сумира главният: „Неизлечим!“
И той ми връчи удостоверение
със думите „Изчезвай яко дим!“

И аз изчезнах волен и свободен,
с език развързан и със дух крилат,
от сладката мечта неспирно воден –
свободно да говоря в този свят!

И днес във обществото ни развито
единствен аз, без капка страх и смут,
каквото мисля – казвам го открито,
защото имам документ за луд!

1976 г.