Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Послание до професора по
финансова наука Петко Стоянов


Като предгробна траурна процесия
на някакъв запасен генерал,
пристигна бавно изпитната сесия
със много грижи, скърби и печал.

А аз съм тъй афиф със мойте знания
и тъй ми е оклюмнал днес носът,
че моля те за капка състрадание,
защото се явявам трети път.

На ден чета по десетина страници
и пак не ми върви и не върви.
А стигна ли раздела „Преки данъци“,
съвсем се шашардисвам. Остави!

Забравих имената на блондкните,
с които нежни чувства съм делил.
Изгубих си във четене годинките,
но не можах да свикна с твоя стил.

Да знаеш как чета, с какво усърдие
и с колко непосилен нощен труд,
ти би ме стоплил с малко милосърдие
във тоя университетски студ.

Но ти си, както казват Гец и Ванката,
за слабите такъв Абдул Хамид,
че само като ти погледнат сянката
дамласват и загубват апетит!

И ето те със фигурата, едрата!
Пред теб на изпит съм: мъник пред слон!
Ти мълчалив седеше на катедрата
във позата на страшния Нерон!

И с поглед искрометен съкрушително
заби стрели във моето сърце,
а аз те гледах жално, умолително,
с протегнати за милости ръце!

В очите ти четеше се презрение,
че разтреперан от безумен страх,
във свойто безизходно положение
аз няма пред тебе като пън стоях!

Ти вежди сви и каза със проклятие:
„Достатъчно! Разбрах! Не си готов!“
И аз проклех студентското занятие
и неговия тежък кръст Христов!

Сломен от тежка скръб и отчаяние,
в сурата заприличал на мъртвец,
аз паднах на земята в безсъзнание
като прострелян витошки сърнец!

Колегите се спуснаха изплашени
и грабнаха ме бързо на ръце,
а ти спокоен, безучастен, страшен и
жесток, дори не трепна със лице!

А само махна ядно със десницата
и като тежък, груб рапирен звън
гласът ти прогърмя над върволицата:
„Студенти, изнесете го навън!“

Не чу плача, риданията, писъка,
на бедната колежка от Ъглен,
а взе спокойно във ръката списъка –
повика следващия подир мен!

Но в този миг аз скочих от леглото си
и стреснат гледах като идиот!
Попипах бърже със ръка челото си
и там усетих едри капки пот!

Край мен гореше лампата фаянсова
със пламъка си синкаво-сребрист,
а до кревата „тухлата“ финансова
лежеше разпиляна лист по лист!

И после дълго, дълго с разтреперано
сърце аз мислих, мислих до захлас
и слушах как часовникът отмерено
с камбанен глас броеше час след час!

О, грозни и кошмарни нощни сънища!
О, призраци на Ирод, Юда и Нерон!
Една душа в печал и скърби тънеща
отронва сетния страдален стон:

„Смили се ти над мен, студента, бедния,
о, господин професоре жесток,
че този срок за мене е последния,
фаталният за мен учебен срок!“

1936 г.