Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Селякът


През сталиново време беше.
В един затънтен полски кът
възстар селяк едвам вървеше
из прашния неравен път.

Повеждаха стада пастири
във утринния синкав здрач.
Нагоре въз Алтън баири
настигна го колоездач.

– Добра ти стига, стари дядо,
къде по този час сега?
– Сполай на теб, юначе младо,
за хляб отивам във града.

– Как тъй? Нали във теб е хляба?
Та той е твоя занаят!
– Годинката ни беше слаба
и взеха всичкото наряд!

Младежът дума не продума,
като платнище стана блед,
качи се и изчезна в друма
със бързия велосипед.

Селякът с празната торбичка
изгледа младия човек
и не похапнал ни трошичка,
закрета пак полек, полек.

С походка на болнава баба,
прегърбен, грохнал, сух и слаб,
производителят на хляба
отиваше в града за хляб!

1954 г.