Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Хора


Хор, хора – люти змии!
Зли човешки врагове!
Вий по образ сте светии,
но по нрав сте зверове!

– Не пресилваш ли, поете? –
Чак дотам пък – зверове!
– Моля, моля, прочетете
следващите редове!

Мой другар от младостта ми,
образован, с чужд език,
пожела веднъж жена ми,
но получи здрав плесник!

Друг пък (от деца се знаем)
се кълнеше в свойта чест –
взе от мен пари назаем,
не ги върна и до днес.

Правих на едно влечуго
сто услуги досега,
аз поисках му услуга,
той ме просто наруга!

Тайна доверих на трети –
пръв приятел с него бях,
той ме, гадът, наклевети,
та едва се отървах!

Със съседа по съседски
си живяхме, но беда:
пусти интереси детски
хвърлиха ни във вражда:

мойта щерка се записа,
с „пет“ конкурса издържа,
неговата пък артиса,
да го вземе не можа.

И баща ѝ оттогава,
този злобен дървеняк,
вече ме не поздравява,
стана ми най-злия враг!

Не за гривни и бижута,
а за цяр на паркинсон,
дадох на познат валута –
заминаваше за Бон.

Милостта му не се върна.
Щипнал. Станал бил беглец.
На рода си гръб обърна.
Мен завлече тоз подлец!

Сам разкрих безброй зулуми
на началник вироглав,
той хвърли греха върху ми
и накрай: аз крив, той прав!

Ей сред този свят злонравен
аз живурках полускрит,
понижаван, уволняван,
лъган, мамен, гонен, бит!

Грохнал, капнал от умора,
с гняв проклинам този век,
че сред глутницата хора
не намерих аз Човек!

1972 г.