Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Бъдни вечер


Вихри свирят, ситен сняг се сипе,
мраз пред порти бели бузки щипе.

Мрак припада и самичка в мрака
Ангелина отпускарин чака.

Минаха войници-отпускари,
велчовите весели другари,

само Велчо никакъв го няма.
Пусти Велчо – грижа преголяма!

Преди месец писмо й проводи,
че на Бъдни вечер ще си доде

Бъдни вечер с нея да прекара
в бащината му къщурка стара.

Бъдни вечер стъмни и ще мине,
баницата на софрата стине,

бъдникът заринат ще претлее.
Само Велча няма. Ах, къде е!

Вихри вият като вълци в мрака.
Нощ тъмнее – още ли да чака?

Ангелина сведе тъжни взори
и полека вратнята притвори.

Сетен поглед хвърли в пътя снежен.
Скръб замрежи взор безкрайно нежен.

Тръгна, спря се, леко се ослуша:
счуха й се стъпки на ботуши.

Втурнаха се с вълчи вой към плета
рунтавите зли комшийски псета.

В миг пред нея като бряст израсна
велчовата фигура прекрасна:

сив шинел със жълт колан препасан,
а над него като месец ясен

аленее сукнена фуражка
като китка на глава юнашка.

На гърбина с тънка карабина
се възправи строен юначина.

– Добър вечер, гълъбице моя! –
глас отрони уморен героя.

Плач разтърси рамене студени.
Сълзи мокрят свилени премени.

Вихром вият побеснели хали
и снегът се сипе на парцали

А далече, силно разлюляна
с глас запява сребърна камбана,

и могъща като Боже слово
възвестява Рождество Христово!