Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Вършитба


– Къде се дянахте, бе хора?
Брей, лоша челяд, калпав свят!
Какво се пръснахте из двора
и търсите на сянка хлад?

Готови ли сте? Хайде, стига!
Там машинистът врява вдига,
че тракторът напразно пей!
Машината не чака, хей!

Снахи, вървете с буля Гена,
редете сламата отзад!
Ти, Радю, рипай на купена,
че си юначен, здрав и млад!

Момите – горе при хранача!
Аз тук чувалите ще влача!
А ти, младок, да не жумиш,
виж, крините да ми броиш!...

Моторът с трясък забоботи,
че машинистът даде газ,
протътна, вдигна обороти
и в миг запя със равен глас.

И като лекичка играчка
разтърси цялата вършачка
със своя безконечен бяг
изтегнатият ремък як.

Великата борба настана:
в селяшки жили кръв преля,
с машинна сила във хармана
вършитбата се разлюля!

Сред тежък зной и пек-жарава,
сред гръм и грохот, шум и врява,
сред прах и дим, осил и пот
се ражда хляб за цял народ!

До крика стъпил машиниста
на хълбук с маслени ръце,
с усмивка ясна и лъчиста
на тъмно, мургаво лице,

подхвърля глуми и закачки
на двете млади развързвачки,
а те сред облаци от прах
отвръщат му със дружен смях.

Брадясал, обгорял, разкрачен
като над зинал вражи гроб,
храначът едър и юначен
поема бързо сноп след сноп

и сякаш с кървава закана
разтърсва ги над барабана,
а той със рев на гладен змей
ги гълта, къса и пилей!

Със вили дървени трироги
под сламотръсния порой
жените сухи, бързоноги
със плявата завързват бой.

С последна мощ и сетни сили,
подбрали сламата със вили
сред глъч задружно я влекат
към дворния затънтен кът.

А там, изправен на купена,
с желязна вила във ръце,
с душа от радост запленена,
със младо, весело сърце,

не едри, тежкокласи снопи,
а сякаш пухени вързопи
подхвърля младият Радан
пред зиналия барабан.

А старият с продрана риза,
разгърден, бос и гологлав,
в хамбара влиза и излиза
и пред сандъка спира прав,

и гледа: шумно из ръкава
се сипе зърно – жар-жарава,
подобно разтопен метал
изпълва едрия чувал.

Гърми в моторен шум харманът,
вършитба огнена кипи,
и снопи гълта барабанът,
купенът бързо се топи.

В хамбара чистата пшеница
пламти и грей като жълтица,
а сламата навън златей
и като планина едрей.

Последен сноп юнашки метна
Радан при младите жени,
желязна вила бързо светна
и звънна тежко настрани.

Храначът даде знак отгоре.
Забави своя ход моторът
и след минутка секна, спря.
Харманът стихна, онемя.

През прелез гладният комшия
се втурна морен, запъхтян:
– Адаш, сега нали сме ние?
Наред е нашият харман!

Каква е тая толкоз бавна?
Вършачите стоят отдавна!
Ха, дай! Че виж го, изведнъж
стъмнило се и плиснал дъжд!...

– Съседе, чакай, има време! –
старицата извика с глас.
Почакай само да ядеме
и после всички сме у вас!

Софрата вече съм сложила,
чорба от пиле съм сготвила.
Елате де! Така от крак
да хапнеме, че после пак!...

От сливата ветрец полъхна,
хармана морен разведри.
Старикът крак подви, отдъхна
и със ръкав потта изтри.

Работна челяд многобройна,
Като след битка рота бойна,
пред наредената софра
на сладък залък се събра.

– Жени, деца, сполай на Бога,
за преродилите жита!
След толкоз мъка и тревога
споходи ни и радостта!

До Еньовден – година цяла
ний трепахме се до премала
над всеки стрък и всеки клас
с надеждата за тоя час!...

Прекръсти се и хляб откърши
пред ясногрейнали лица:
– Теглото нявга все ще свърши,
но хлябът – никога, деца!

Набожно клюмнаха главите.
Момите, старата, снахите,
оженен до неженен син
на глас прошепнаха „Амин!“

О, колко радост и наслада
донася тоя светъл час,
във който зърното отпада
от едрия пшеничен клас

и с песен влиза във хамбара
студена зима да прекара,
та цветна пролет щом изгрей
отново клас да залюлей!

Прибран е хлябът във хамбара,
ще легне бял комат в торба:
годината ще се прекара
сред радост, смях и веселба!

По сгледи, сватби, пристанушки
ще загърмят зурли и пушки
и сняг до пояс щом навей,
тук руйно вино ще се лей!

За тоя хляб днес всички чакат:
управникът, селякът прост,
войникът, попът, трудовакът
и неочакваният гост!

Добитъкът, гадта, врабците,
свинете, кравите, овците,
на златния пшеничен плод
надей се целият народ!

Бъди благословен, селяко,
що даваш хляба – чист и свят!
Прославен да си, трудовако,
за твойта щедра благодат!

Догдето зърното засяваш
и с кървав пот го оросяваш,
ще има хляб за цял народ,
ще има радост и живот!

1943 г.