Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




В бащиния дом


С любов една и съща
от памтивекове,
всевластна и могъща,
земята ни зове.

В града студен и мрачен,
живял живот недраг,
отново днес прекрачих
забравен бащин праг.

А радостна и плаха,
прие ме със добром
любима родна стряха
и свиден бащин дом.

Съзрял ме, Мурджо лавна,
но щом ми чу гласът,
не виждал ме отдавна
се хвърли в мойта гръд.

Аз галя му главата,
опашка той върти,
облизва ми ръката
и радостно скимти.

А мама ни видяла –
усмихва се с очи,
от радост засияла,
тя кучето гълчи.

Съсухрена десница
докосвам с устни аз
и милата старица
изхлипва глухо с глас.

Тя милва ми косата,
притиска ме до гръд,
уж радва се, горката,
а сълзите текат.

Със клетви пресолени
кълне живот проклет
и вайка се за мене,
че тъй съм слаб и блед.

Пустосва градовете,
със саждите, димът
и със градинско цвете
закичва мойта гръд.

А тате, грохнал, болен,
ме среща с поглед благ,
от дън душа доволен,
че аз съм в къщи пак.

Пристъпям плах виновно
и сякаш че от срам,
прегръщам го синовно –
безмълвен, скърбен, ням.

Той скритом се подхилва,
от радост цял огрян,
и къдрите ми милва
с треперещата длан.

А после под асмата
до късно вечерта
не секнаха словата,
не стихна радостта.

Седим и бъбрим сладко.
Вечеряме навън.
Накрая казва татко:
– Е, хай, да търсим сън!...

Но в тая нощ прекрасна
с далечен меден звън
и с месечина ясна
какъв ти сладък сън!

Под звездната почуда,
сред мирис на липа,
от радостна възбуда
ти можеш ли заспа?

А влюбено щурчето
ти свири до прехлас
и радва ти сърцето
във този късен час.

Опива тишината
под звездния безброй
и къпе се душата
във мир и свят покой.

Очакван и обичан,
разнежен и свенлив,
сред този свят първичен
се чувстваш тъй щастлив!

Тук всичко ти е мило:
цветя, къщурка, двор,
небесното синило,
далечният простор!

Градинката на мама
пред мене запламтя.
Във село друга няма
тъй бухнала в цветя.

Зюмбюли и лалета,
латинка и синчец,
и здравец покрай плета,
извил зелен венец.

Трендафилите бели
с опиващ аромат
ми махат, в свян навели
разцъфнал едър цвят!

Засмените гиргини
ме канят със очи:
„Ела и откъсни ни,
и с нас се закичи!“

А синята ни слива
до грохналия свод
зелен клонак превива,
отрупана със плод.

За мен се тя вълнува
и с кротък, лек повей
в прозореца нахлува
и листи там пилей.

Самотната тополка,
изправила снага,
моминската си болка
разказва ми с тъга.

Защо ли, за какво ли,
но сякаш с тъжен зов
тя нежно ми се моли
за ласка и любов!

И пита ме със мъка
и с листи шумоли:
„О, тежко е в разлъка!
Оставаш тук, нали?“

Лозниците ни плодни
под къщния покров
като сестрички родни
прегръщат се с любов.

Те с росни листи галят
мен – скъпия им гост,
и шепном ми се хвалят
с родидба – грозд до грозд.

Над витите лозници,
до старата греда,
грижливи пойни птици
извили са гнезда.

Те реят се в простора
и връщат се за миг,
и с песни пълнят двора,
и с радостен чирик.

Редовно тез крилати
летуват сред покой
при старците познати
като при близки, свои.

Като самица-птица,
долитнала от юг,
и моята душица
потърси радост тук.

След страшните години
на кръвнина и мъст
в гори и над рътлини,
над свята родна пръст,

след грозната разплата
на братя – врагове
и братска кръв пролята
в безумни боеве,

след призиви нелепи
на озлобена сган
и набези свирепи
върху народ смълчан,

след грохота стоманен
на тътнещия град
и щурма ураганен
на идващия свят,

сега съм тук отново,
във бащиния кът,
где вместо гръмко слово
тополи шумолят!

Где няма рев машинен,
а тишина и хлад,
и вместо дъх бензинен
ухай на липов цвят!

Във дни на горест тежка
аз сявга тук съм бил
и мъката човешка
посред цветята крил.

Възторзите си чисти
на воля съм пилял
и стулен в тези листи
целувка първа дал

на милото момиче
със плитките назад –
по-бяло от кокиче,
по-румено от цвят!

Ах, колко скръб покрусна
аз преживях нерад,
откакто тя напусна
тъй рано този свят!

Погроми и подеми
посрещал съм безброй
и след размирно време
тук търсил съм покой!

Сълза трепти в душата,
влажнее поглед плах,
че пак съм в одаята,
где първи лъч видях!

Где песни аз съм писал
и сладко съм мечтал,
и със крилата мисъл
летял съм и съм пял!

От сладостна замая
задъхан и смутен,
в живота си не зная
по-хубав слънчев ден!

При старците любими,
до майчиния лик,
летят навъзвратими
щастливи миг след миг!

Стоя смирен и само
промълвям шепнешком:
„Щастлив съм с тебе, мамо,
във бащиния дом!

Как искам да остана
при теб докрай живот!
В сърце ми тлей набрана
скръбта на цял народ!“

1949 г.