Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Из „младини“


      * * *

Две очи горят във мрака,
сърце спира.
Гълъбина либе чака
край чемшира.

Две жълтици там се лъскат
в тъмнината,
свилени поли изсъскват
зад вратата.

Ей, отдоле на гърбина
гега вирнал
се зададе юничана
и подсвирна.

Дълга гега харамийска
отвън клъцна,
тежка порта чорбаджийска
леко скръцна:

„Гълъбице, Гълъбино,
какво правиш?
– Хайде, луда лудетино,
где се бавиш?“

Топли думи с нежен шепот
Зашептяха,
две сърца във сладък трепет
там се сляха!...

Месецът в къдели бели
се потули,
а звездите ни видели,
нито чули.

       * * *

Късни нощи-полунощи,
златорогата луна,
помниш ли ги, либе, още,
а?

Снощи вечер късно беше,
край вас минах и се спрях.
Нощ-мъртвило. Всичко спеше.
Ах!

Примъчня ми, Ангелино,
в механата се отбих –
дор се съмна руйно вино
пих!

    * * *

– Млади момко,
хайде за малини,
недей чака.
времето ще мине.

Недей чака
още две недели,
бързай, бързай
дор не са презрели!

– Не ми трябват
малини на мене,
аз си имам
други, по-червени,

дето зреят
и лете и зиме:
али устни
е тяхното име!

    * * *

Малка мома
змийна снага вие,
буен момък
змейно конче бие.

– Стой, не варкай,
моме-гиздосио,
стой, почакай,
мари хубосио,

твойта тънка
лебедова шия
със алтънен
гердан да увия

и ръката
с гривни изковани,
и снагата
с сърмени колани!

– Море, лудо,
море, млад делио,
чудно чудо,
ти луда гидио,

вместо вити
гривни и гердани,
вместо шити
сърмени колани,

ще навиеш
свилени косички,
ще изпиеш
сините очички!...

    ––––––

Малка мома
змийна снага вие,
буен момък
змейно конче бие.

    ––––––

Мари, моме тъмнокоса,
докога ще те търпя?
Буйна младост в мен ядоса,
кръв немирна възкипя!

Три недели ме мотаеш!
Трижди те сърце прокле!
Че със мене си играеш
като котка със мишле!

Що премисляш, що пресмяташ
да направиш ти със мен?
Пламък-погледи ми мяташ
и ме мъчиш нощ и ден!

Чуй, недей! Така не бива!
Аз не съм ти подпетак!
Нямаш във устата слива:
„да“ ли, „не“ ли – дай ми знак!

         * * *

Ще се мине есен листопадна,
ще се мине весел гроздобер,
ще напълним бъчви с руйно вино,
ще наложим делви с лют пипер!

Ще завие зима снеговита
и земята вред ще побелей,
ще се вдигнат сватби и годежи,
руйно вино вред ще се пролей!

Аз ще коня с вино да напоя,
ще му сложа свилена юзда
и от Дунава чак, майко моя,
вакла булка ще си доведа!...

         * * *

Де, гиди, кутли, кавали!
Де, гиди, късни попрелки!
Как ще ви батю прежали,
батюви гюл-другоселки?

Черно венчило ме чака!
Женя се, пусто, пресила!
Момко полека проплака:
„Мила си, младост, премила!“