Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Из „харамийско либе“


           * * *

Стига, мале, си гълчала в къщи
и пред татя стига ме ковлади,
като си забъбрала от снощи,
та и днеска мирка ми не даде!

Зъл хайдутин, казваш, бил ме любил,
зъл хайдутин – страшен харамия,
всяка вечер там при Янин стубел
съм била му хвърляла магия!

Та това са само хорски клюки,
туй е само момина одумка,
харамия спи под горски буки,
като пиле под букова шумка!

Па подскокна Свила хубавица,
скърши снага, в одаята влезе
и загука свойта песенчица
като сива горска гургулица:

Кое либе с овчар време губи
то ми, мамо, младост не младува.
Млад хайдутин само знай да люби
и да гали – сладко да милува!?

           * * *

Оназ вечер на седянката,
сред полянката,
там пред чичовите двори 
светли
чак до втори 
петли
сме седели
и с къдели 
бели
прели.
Дружките ми песен пяха
и на тебе се присмяха:
„Харамия е със кръв хайдушка
и замръква в непознати друми,
либе му е игленката пушка,
а другари – дребните куршуми!“
Тази песен дружките ми пяха
и ме, либе, ядно подиграха,
че съм си ума изгубила
теб откакто съм залюбила.
Tеб, Страхиле,
тебе, мое сиво,
гриво
горско пиле!
На душа ми жалба падна,
жалба скрита
като тежък, 
жежък
воденичен камък,
а в очите бликна синкав пламък –
рукнаха сълзите!
Ще забегна в гори харамийски,
млад Страхиле,
ще се сторя хвърковато пиле
и ще литна в гори харамийски,
там надоле-нанадоле,
къмто тебе, мой соколе,
утром да ти пея 
и да те пробуждам,
сън да ти прокуждам
с мойте ясни,
сладкогласни
песни!
Че омръзнаха ми тия пусти думи,
по седенки, ханища и друми!
Майчините клетви катадневни,
тежки, гневни,
се забождат – рой стрели в сърце ми!
Ядове големи!

            * * *

Снощи вечер, късно по вечеря,
слязох, либе, долу къмто стобела,
много исках там да те намеря,
вярно да ти се оплача, любе ле,
от другарки –
циганки-клюкарки
и от булки –
страшни присмехулки!
Беше нощ дълбока, нощ – мъртвило,
а звездите грееха запалени!
Аз те чаках, китка бях ти свила –
росна китка от гиргини алени!
Аз те чаках
и по тебе плаках,
ти не мина
с твоята дружина!
Где ми беше, белогрив соколе,
тук ли нейде в Дунавското поле –
или тамо нейде нанагоре,
нанагоре, в равното Загоре?
Аз те чаках
и по тебе плаках,
много плаках,
исках да те видя,
на гръд мъжка,
само тъй, еднъжка
лик да склоня
сълзи да пророня,
а ти пушка
от снага хайдушка
да си свалиш
и да ме погалиш!
Аз те чаках
и по тебе плаках,
ти не мина
с вярната дружина!

           * * *

Беше късно, га се в село върнах,
във невярна, предпетлена доба.
Сред мегдана черна сянка зърнах,
черна сянка – нощна зла прокоба!

Нейде пушка гръмна. Кон процвили.
Счу се глух, среднощен глъч наблизо.
Ти ли някого уби, Страхиле,
или тебе те куршум прониза?