Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Косачи


Две отровни змии люто съскат:
две коси се сред полето лъскат.
Морна песен в ширен кър се носи.
Син баща си иска да надкоси.
Коса вие, буйна снага кърши,
с бяла кърпа пот от чело бърши.
Чвръсто реже, мъжка сила блика,
често маха, дваж по-често вика:
„Карай, моя
косо халовита!
Ех, ти моя
младост без насита!
Свий, отрязвай
треви оросени
и надипляй
откоси зелени,
че ме, косо,
люта жал попари
зарад мойте
весели другари:
черна смърт ги
сред полята стигна,
по селата
бунт кога се вдигна.
Някои стигна
в равните поляни,
други свари
в градските зандани,
трети взеха
тънки карабини
и забиха
в чемерна чужбина!“...
Икиндия. Лек вeтрец повява,
момку черни къдри разпилява.
Морно слънце зад горица гасне.
В небо грейва месечинка ясна.
Кротка вечер над селото пада.
Момко коси бащина ливада.
Всичко живо в село се прибира.
Юначина кара – не запира!