Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Лято


Горят от изток небесата
във бледа утринна позлата
и тръпне старият Балкан,
а в равнините уморени
селата глъхнат спотаени
като пред страшен ураган!

Над нивите е тъй спокойно!
Почива в сън полето бойно
на земеделския народ!
Немеят кърища зелени,
от житен мирис упоени,
окъпани във кървав пот!

Ей, слънцето полек изгрява
и с тежко злато позлатява
поля, гори и дървеса,
лъчи плете над класовете,
над всеки лист и всяко цвете,
и пие утринна роса!

Към нивите във надпревара,
с една любов гореща, стара,
лети работният народ.
Лети, че времето не спира
и трябва в ден да се прибира
охлебеният житен плод!

Небето тръпне от жежчава
и с лятна слънчева жарава
посипва пламналия кър.
Мотичен звън далеч прозвънва
и тъжна песен го догонва
там нейде в белия простор.

Над кукурузите прежуря!
Небето пак вещае буря
и лъха лъх на колендро!
Дали ще бъде зла вихрушка
със едра, ледена градушка
или ще плисне дъжд – ведро?...

Мълчат селата спотаени
сред равнините уморени
като пред летен ураган.
Тъмнеят бавно небесата!
Гответе се, мои селски братя,
и ти бащице, стар Балкан!...

1939 г.