Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Несломимият


На Димитър Гичев
Преди дванадесет години беше:
арест и съд с присъда „до живот“,
че буден ти като войвода бдеше
над роден дом, Родина и народ!

Палачът искаше в нощта дълбока
да не просветне ни една звезда,
и окова с присъдата жестока
и теб, и българската свобода!

Коя бе тая кървава десница,
подписала великата злина?
Ах, до живот във влажната тъмница
да гниеш ти без капчица вина?

Дванадесет години във окови,
ти в мрачна тюрма пъшка окован!
Дванадесет години – дни сурови
се нижеха като зловещ керван!

Дванадесет години във килия,
без слънце и небе – пустинно сам!
Дванадесет години самотия,
без сладка родна реч – гробовно ням!

Дванадесет години с меч тирана
над родната страна бесней свиреп!
Дванадесет години окована
лежеше жива правдата със теб!

За мъртъв смятаха те злите хора,
но за добрите беше светъл зов!
Дванадесет години във затвора
със тебе бе народната любов!

Веднъж ли през ключалката железна,
невидима, тя тайно се провря
и с пламъка си във нощта беззвездна
душата ти страдалческа съгря?

Но ти не беше сам. Безбройни бяха
заключените пламенни борци,
измъкнати среднощ от родна стряха
от тъмните продажни подлеци!

От хилядите живи мъченици
под меч мнозина сведоха глави!
Единствен ти пред новите патриции
в позорно самохулство врат не сви!

Пред черно иго ти прие Голгота!
Срещу смъртта изправи едър ръст!
Като Спасителят прозря живота
и сам пое голготския си кръст!

Станете, о, Светци от календара
и погледнете в този грозен век:
непобедим по твърдост, дух и вяра,
към вас се приближава жив човек!

1956 г.