Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Очакваната


Сломена, скръбна, със разбит живот,
във есенната вечер тъмносиня,
ти идеш и отново търсиш брод
към щастие подобно монахиня.

Как искал бих, след страшния разгром,
на вечна тишина да те поканя
във моя свят и свиден бащин дом,
със цветната градинка край герана.

Пред бащиния праг, обвит в лози,
ще те посрещне моята старица
и хлипне ще, задавена в сълзи:
„О, мамината сладка хубавица!“

Със поднос, с хляб и сол върху пешкир,
ще те покани тя във одаята,
където в ъгъла, на вечен мир
почива Божията майка свята.

От радост цялата ще просияй,
ще сипе мед във шарена паница
и по народен древен обичай,
ще те покани с благост на светица.

А после върху пръстения под
ще ти постеле чергата стоятна,
че ти – носиш мир и нов живот
и ти си нейната надежда златна.

И уморена, ще заспиш така,
че нищичко не може те разбуди,
а там, край трепкащата светлинка,
над тебе ще играят пеперуди.

На пръсти аз ще дойда през нощта
и кротичко до тебе ще приседна
и искам буден цяла нощ да бдя
над твойта чудна хубост ненагледна!

За обич зажаднял и запленен
ще слушам твойто пролетно дихание
и сладко ще горя, опиянен
на твойта плът от топлото ухание!

О, тая нощ с дълбока тишина
ще бъде чуден празник за сърцето!
Ще грее ясна, сребърна луна
и ангели ще слизат от небето!