Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




По пътя


Двамина пътници вървели:
възстар селяк и млад студент,
единият с мустаци бели,
а другият – напет левент.

Селякът чакал, що почакал,
и по привичка – стар адет,
той на студента се оплакал
от тоя „калпав Божи свет“.

– Ех, зло настана, момко млади,
ханджара в кокала опре,
зъл бирник ни душата вади,
а няма грош. Бре, ще се мре!

Виж скъсаните ми цървули –
със тях вървя във студ и кал,
а вятърът ме ядно брули,
като тиранин зъл без жал!

Студентът се поспрял сред друма
и дълго гледал своя дост,
но не продумал нито дума
по „селяндурския“ въпрос,

а само тихичко отсякъл,
загледан в калния цървул:
– Ех, колко души си облякъл
и колко други си обул!...