Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Серафимке, либе галено


– Серафимке, либе галено,
моя сладка полска ягодо,
чакаш ли ме още, либе ле,
под лозницата в градинката?
Пазиш ли ми още кръстчето,
сребърната Богородичка,
дето ти ги дадох полани
на раздяла под лозницата?
Помниш ли сълзите, клетвите,
под черешата изречени,
че ще чакаш мен, размирника,
до три дълги цветни пролети
и три тъжни жълти есени?
Помниш ли ми, либе, думите,
под лозницата издумани,
сладичкото нощно любене
край плетището до прелеза?
Помниш ли ги, либе галено,
или други си залюбила,
друго либе другоселско
с мъжка сила кралимарковска?
– Где се губиш, мой размирнико,
низ далечна черна тfгина,
где се скиташ със акраните
по неверни, черни друмища?
Три години до Великдена
аз те чакам нераздумана,
три години под лозницата
роня сълзи маргаритени
зарад тебе, либе жъдено,
зарад твойто сладко любене!
Помня думите издумани
във градинката под вишната,
помня клетвите изречени
на раздяла под лозницата!
Сребърната Богородичка,
кръстченцето ти Исусово
съм ги скрила тук, във пазвата,
между двете благи ябълки,
двете росни любеничета,
с мъжка ръка недокосвани
и от слънцето невиждани!