Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




След пладне


Пламти пръстта. Жежи. Прежуря.
Трепери въздухът от зной.
И нова жар в жарта притуря
нагорещеният покой.

Небето предвещава буря.
Каква ли ще е, Боже мой?
Далече облак се показва
и след минутка прогърмя.

След него бързо друг полазва
и над Балкана притъмня.
Светкавица небето рязва
и в миг се скрива вдънземя.

Все по-зловещ и тъмен става
надвисналият небосвод.
Като мравуняк се разшава
по къра черният народ,

че близка буря застрашава
охлебения житен плод!
Боботи облакът помътен,
изпратил остра хладина.

И Бог го знае, где запътен,
понесъл страшната злина,
надвесва се със страшен тътен
над стихналата равнина.

Изви се вятър над полята
и тук-таме прокапа дъжд,
огъна тежко до земята
високостеблестата ръж

и се опита сред житата
да гътне едър, снажен мъж!
Ей миг – и всичко ще се свърши,
ще зине страшна грозота:

градушка всичко ще накърши
и ще го стъпче във пръстта!
Една женица сълзи бърши
с невръстна рожба на гръдта.

Но, слава Богу, ей отмина
стихията жестока, зла,
понесла ледена лавина
над беззащитните поля.

Небето ясно пак се синна
и разведриха се чела.
Народе мой от равнината,
заровил зърното в пръстта,

откърмил го с любов в душата,
лелеял го като мечта,
очакваш днес на небесата
пощадата и милостта!...

1956 г.