Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Угърчински нощи


На Георги Радоев
            1
Щом разстеле синкава покривка
вечерта и Угърчин утихне,
месецът с оранжева усмивка
над Чукара сладко се усмихне,

ти тогава вземи струнен кутел
и ела във Печовата кръчма,
че те чака тайфата прочута,
да заръчаш по една заръчма,

па да вземем надол колибаша,
да разбудим се, що е заспало,
че нали е, брате, нощта наша:
ще се върнем по развиделяло!

Че омръзна туй тегло бекярско –
до кога ще нощи да се губят?
Виж: настъпва време седенкарско,
златно време моми да се любят!

            2
       Ясен месец
       над Чукара свети,
       плавно плува
       в свода ведросин.
       Сладко дремят 
       кърища заспали,
       в сън потръпва 
       морен Угърчин.

       Малки моми, 
       кипри колибарки,
       са се сбрали 
       в долната махла,
       тъжна песен 
       дружно са запели
       за селяшки 
       чемерни тегла!

       Де дочуха 
       пусти угърчинци
       тоя сладък 
       седенкарски глас,
       че се лудо 
       юрнаха надолу,
       при момите 
       стигнаха завчас.

       Ей, Гебура – 
       тартора ергенски,
       се изправи 
       като исполин,
       знак подаде 
       на тайфа бекярска
       да насядат 
       всинца до един.

            3
  Па приклекна близичко до скута
  на Генида – мома над момите
  и удари троеструнен кутел
  та засвири песен жаловита:
  как е паднал Стамбол Воевода
  и е хвърлен във река Марица,
  как убийци яхнаха народа
  и го мъчат в робство и тъмница.
  А, е гиди,
  Стамбол Воевода,
  де, къде си
  никой не те знае!
  Селяните
  питат и разпитват
  де да найдат
  твоя гроб безкръстен,
  стрък босилек
  там да ти посадят,
  че я няма
  твоята десница,
  твойта сила,
  твойте прави думи!
  Тъмен облак
  над земята падна,
  та затъмни
  кърища зелени,
  тежка мъка
  по селата тръгна,
  гнездо вие
  във всяка душица,
  черна чума
  хората обхожда,
  та пробира
  най-добрите момци!...
  Свири Георги с кутел троеструнен,
  свири за размирните години,
  че народа страшно е възбунен
  и във битка страшна ще се гине.
  А девойки – птички гласовити,
  се смълчаха като онемели,
  тръпно слушат песен жаловита,
  а в очите – сълзи накипели!

            4
    Трепна Георги – в блян унесен –
    някъде далече
    и на хороводна песен
    бърже я пресече:
    „Тропни, Яно,
    на хорцето
    с жълти чехли
    габровченки,
    с вити гривни
    тетевенски
    и гердани
    чак от Одрин!“
    Сепнаха се във пробуда
    сведени глави,
    младост буйна, волна, луда
    хоро там изви.
    В напревара полетяха
    пламнали сърца
    и от радост засияха
    грейнали лица.
    Клякат буйни седенкари
    с викове и смях,
    звякат грейнали пендари
    в облаци от прах.
    Лавнаха наблизо псета,
    цвилнаха коне,
    стара бабичка зад плета
    стрелка и кълне!

            5
     Късна полунощ е,
     петел ще пропее,
     над Балката още
     ясен месец грее.
     В сън дълбок почива
     село онемяло,
     сякаш всичко живо
     в него е измряло.
     Равнината цяла
     тръпне от умора,
     спят навред в премала
     кър, поля и хора.
     Ясен месец плува
     горе над горица,
     някъде улува
     нощна улувица.
     И тайфа бекеярска,
     луда, повилняла,
     песен седенкарска
     дружно е запяла:
     „Де гиди, светли седенки,
     де гиди, млади девойчета,
     де гиди, долномахленки,
     де гиди, пилци усойчета!
     Де гиди, гюл-хубавици,
     айде бре, пилета шарени!
     Ех, море, гъсти тъмници
     и колци за бой подчегарени!
     Генидо, мома колибарска,
     румено либе нелюбено!
     Де гиди, младост бекярска,
     време на халост загубено!
     Де гиди, тъмни долища
     и скришно моминско закачане!
     Ех, море, гнили плетища
     и лудо ергенско прескачане!“
     Доста сме, тайфо, ходили,
     доста сме нощем поскитали,
     доста моми сме любили –
     медена младост наситили!...

            6
      Ясен месец 
      зад балкана гасне,
      над селото 
      синкав мрак се спуска,
      рой звездички 
      тръпнат във небето,
      менци дрънкат, 
      село се разбужда.
      Занемяват 
      моми пъстрополи,
      бавно гаснат 
      млъкнали седенки,
      луди-млади 
      тихом се разнасят.
      Край плетища 
      либета се спират,
      под лози и 
      сведени овошки
      и в любовен 
      унес те забравят,
      че ги чака 
      работа в полето:
      зърно ронят 
      едри слънчогледи!