Не искам почести, пари и слава,
ни звания, ни ордени, ни власт,
че всяка слава бързо отшумява
и всяка власт е крехък житен клас!

Желал бих след житейската умора,
когато свърши моят път нелек,
да кажат подир мен добрите хора
две прости думички: „Той бе човек!“




Шабла-дуранкулак


На Христо К. Радев
Безкрайна върволица от дълги робски дни!
Безчетна селска маса в дълбоки тъмнини!

Безчетна селска маса – селяка до селяк,
ний тънахме в робия, невежество и мрак.

Забравени живяхме в копторени села
без слънце и без радост, без въздух и крила!

Неуки и безпътни в дълбоката тъма,
се борихме без отдих със Майката-земя

и ровехме я с пръсти, с мотики и със плуг
и хранехме се с тричник, със киселец и лук!

На есен, в дни мъгливи, след тежките рала,
вървяхме мълчаливи, с навъсени чела,

заравяхме зърната във черните бразди,
а мъката гореше в потиснати гърди

и мъкнехме ний своя безрадостен живот,
а хиляди ний бяхме, ний бяхме цял народ!

Хляб давахме на всички, а гинехме от глад,
във кърищата росни изгаряше ни жад.

От здрач до здрач неспирно, във студ и пек, и зной,
ний трудихме се всички без отдих и покой

и леехме в полята сълзи и кървав пот,
а бяхме милиони, ний бяхме цял народ!

Летяха дни, години и тъмни векове
и рухваха сред грохот прогнили светове,

проблясваха далече огромни светлини
и нов живот възпламна в свободните страни,

а ний ведно живяхме: човек и звяр, и скот
и слушахме с омраза възхвалата: народ!

Стихии разярени връхлитаха връз нас
и тъпчеше ни люто жестока царска власт

и роден кърсердарин над нас къмшик изви,
а ний като добитък навеждахме глави

и мъкнехме без ропот вековния хомот,
а имахме държава и бяхме цял народ!

Но ето: глас пробуден на роден брат-селяк
дочу се издълбоко в натегналия мрак,

подобно вестоносен могъщ камбанен звън
той спящите разбуди от тежкия им сън:

– Селяци угнетени! Потиснат мой народ!
Събуждай се за подвиг, че иде нов живот!

Ден светъл се заражда сред кървава заря
и огнена зорница в пожарища изгря!?

Възсепна се в пробуда заспалият селяк
и трепна горда Шабла и смел Дуранкулак

и грозен вик нададе въсталият народ:
– Не даваме си хляба, изкаран с кървав пот!

Не сме ви вече роби, а равни сме със вас,
вий всичко нам дължите: богатство, хляб и власт!?

Но вместо глас оттатък – разнесе се гърмеж
и залп след залп забълва: – Метеж! Метеж! Метеж!?

И втурнаха се лудо жандарми в конен строй,
и яростната схватка завърши с кървав бой!

И в жътвеното утро, сред кървава заря,
наместо тежки снопи в узрелите нивя,

тук паднаха в житата селяци-храбреци,
що бранеха браздата на своите отци!

Кръвта където падна, земята изгоря,
и в тоя кървав пламък една звезда изгря,

звездата на селяка, на бедния селяк,
столетия робувал под чужди гнет и мрак!

Безсмъртни скъпи жертви на вечен упокой
ний дадохме при Шабла в неравния двубой,

но там кръвта сплоти ни в един могъщ Съюз
и в бой благослови ни селяшкият Исус!

И ето: възродени, със дух непобедим,
могъщи и сдружени, в борбата днес горим!

Безчисла върволица, в победен марш велик,
потомци на борците от Шабла, Тръстеник,

в гърдите с нова вяра и устрем смел, крилат,
един копнеж зове ни към подвиг непознат!

Развяват се победно свещени знамена
и греят в чудна слава велики имена!

Светци и мъченици ни водят към възход,
че ний сме милиони, че ний сме цял народ!

1947