Официален сайт на
Йосиф Петров

Мигове в „градинката на баба Пена“



Йосиф Петров

В българската история Йосиф Петров ще влезе като най-възрастния народен представител, открил Великото народно събрание през 1991 г. Един симпатичен, словоохотлив старец, съхранил младежкия си темперамент и жизненост. За мен той ще остане винаги човекът и творецът бай Йосиф, разплакал цялата публика при свой рецитал.

Срещата ми с него стана случайно, както всички хубави неща в живота. В университета преподавателят ни по методика на обучението по литература, Марин Кадиев много държеше на откритото от Аристотел и утвърдено през вековете триединство: оратор – реч – аудитория. Затова в днешните дни на криза и в материалния, и в духовния живот, за съвсем кратко време той ни срещна с утвърдили се в литературата ни автори (Евтим Евтимов, Романьола Мирославова, Теменужка Балинова и др.).

Така един следобед пристигна и бай Йосиф. Въпреки годините си (доста над осемдесет), разстоянието (беше пътувал с влак 150 км) и здравословното си състояние (почти не виждаше) той се изправи пред нас бодър и усмихнат. На снежнобялата му риза беше кацнала като голяма пеперуда папионка.

Бай Йосиф започна да декламира свои стихотворения, след които Марин Кадиев му направи един забележителен творчески портрет. Но за разлика от повечето поети, които монотонно „изпяват“ произведенията си, той беше прекрасен рецитатор. Учуди ме фактът, че знае всичките си стихотворения наизуст. Може би тази му способност му е останала от времето между 1956 и 1959 г., когато е бил в концлагер на остров Персин край с. Белене. Тогава и паметта му не е почивала нито ден. Той е съчинявал стихове. Едновременно с това си ги е повтарял наум постоянно, за да ги запомни поради невъзможността да ги запише. Така след повече от 30 години излиза книгата му с неписани стихотворения „Вик от каторгата“.

Докато бай Йосиф рецитираше, всички слушахме притихнали. В края на всяко стихотворение реагирахме бурно и дълго ръкопляскахме, за да може той, невиждащият, да чуе нашата одобрителна реакция. Започна с произведения от стихосбирката си „Разпилени пъстроцветия“ и „Ти ли ме повика, мое родно село“. Към средата на изпълнението си беше поставил „Спомен за мама“. Пред очите ми сякаш разцъфтя градинката:

Карамфили, рози и лалета,
и зюмбюли с поглед ясносин,
здравец и камбанки покрай плета,
пред герана – ружа и бял крин.

Слушах „Спомен за мама“ и в края, въпреки че моята майка е жива и все още гледа малката си градинка, не можах да удържа сълзите, които бликаха от очите ми. До мен дъщеря ми също бършеше мокрите си страни. А аз, нейната майка, бях до нея и нямах градинка. Гласът на бай Йосиф леко потреперваше:

Няма ги сребристите гергини,
ни трендафилите с едър цвят!
От обрасли в бурени руини
вей печал, безмълвие и хлад!

Огледах се около себе си – всички в залата плачеха. Ако можеше само за миг бай Йосиф да прогледне и да види вперените в него очи, плувнали в сълзи, да види малките поточета, които свободно се стичаха по страните ни! Тук никой не се срамуваше от този миг на слабост. Не, това не беше слабост! Беше истинска, непреходна любов към майките ни и болка по тяхната загуба. Беше щастието от съприкосновението със света на голямото изкуство.

След „Спомен за мама“ бай Йосиф дори не изчака публиката да си поеме дъх. Сякаш нищо неразбрал продължи да рецитира, този път леко хумористични стихове за женската хубост. Аудиторията трудно се успокои, той просто не я остави да изживее мъката си, сякаш искаше да каже – това съм аз, творецът Йосиф Петров, и мога да ви накарам да плачете и да се смеете; да ви ударя в земята или да ви сложа криле, за да полетите.

Ние попаднахме в магията на словото на един самобитен поет. Това беше мигът на докосването между него – твореца, и нас – възприемателите, чрез литературната творба.

По-късно, на литературна вечер с писателя Симеон Савов, имах удоволствието да се запозная лично с бай Йосиф. Споделих впечатленията си от първата ни среща. Не можех да си обясня защо всички се разплакаха, когато чуха „Спомен за мама“. Бай Йосиф, видимо доволен, обясни: „Стихотворението започва подвеждащо радостно и реалистично. Но всеки човек си има майка и всеки я обича по еднакъв начин. Искам читателите ми да си я представят, както аз си я представям“.

Колко било просто, а аз не се сетих! Беше се сетил той – големият творец, и го беше предал чрез вълшебството на мерената реч. За успеха му допринесе и силата на живото слово – промяната в интонацията и лекото потреперване в гласа му при смяна на настроението:

Няма я старицата ми мила
ни градинката със грейнал мак!

Представете си един салон от 500 души – продължи обяснението си бай Йосиф. – Влиза един, също като тях. Изважда една хартийка и започва да говори на хартийката. Той трябва да гледа хората в очите! Очите излъчват лъчи и тези лъчи се срещат и се прегръщат!

На втората ни среща имах възможността да наблюдавам бай Йосиф и като възприемател. Той слушаше внимателно своя събрат по перо, без да се движи, като държеше ръцете си повдигнати напред с допрени една в друга длани и с леко разтворени пръсти – както при молитва. Почувствах се като в храм. Да, аз бях крадец на мигове в храма на словото. И благодаря на човека Марин Кадиев, който този път ме въведе!

Славка Василева