Съдържание

Видение

Във мойта малка каменна килия, препълнена със скръб и самотия, за вас си мисля аз и дни и нощи. Ах, как ми беше домъчняло снощи! Нощес, в потайна доба, как – не зная, аз влязох леко в тихата ви стая. Видях ви двете в първи сън заспали, с лица от скрита обич просияли. Намерих Лазаринка променена, порасла, едра, ябълка червена, а ти – отслабнала и отмаляла, с коса от грижи вече посивяла! Не ви събудих и не заговорих. Със мъката си дълго аз се борих! Наведох се полека над детето и го целунах кротко по челцето. То не помръдна в мекото възглаве. Изправих се и го поплюх за здраве! А тебе нежно със ръка погалих. Погледах те. За младостта пожалих. Сълза гореща леко ме опари и капна между двете ти пендари. И мигом, както влязох неусетно, изчезнах като сянка мимолетно. Градът бе сякаш запустял без хора. Невидим се завърнах пак в затвора. Прибрах се в каменната си килия, препълнена със скръб и самотия! Потрепнах призори и се събудих. Огледах се и сам си се почудих: едно легло сред четири стени, и аз – с изпепелени младини! Зореше пролетна зора навън, а другото било е само сън!
Добавяне на коментар
captcha