Антонина

В бялата служебна сграда някога ни сбра дългът. Ти бе хубава и млада, със трептяща свежа гръд. Светлозарна и красива, благородна и добра, щом пристигна в колектива, грейна пролетна зора! После: коридорни срещи, спотаен сърдечен зов, скрити погледи горещи, и ни дума за любов. Но внезапно ти напусна. В миг изчезна образ мил. Аз прехапах долна устна, скрита болка в гръд стаил. Не видях те оттогава, ала няма нощ и ден да не грее в незабрава твоят образ озарен. Цяла вечност сякаш мина, а сърцето все мечтай! Антонина, Антонина, свитка топлинка му дай!