И тази вечер...

И тази вечер във прозореца разтворен до късно съзерцавах твоя образ скъп и тихо благославях като раб покорен, Всевишния, че тъй е наредил светът. Небето като свод на стара катедрала гореше в хиляди запалени звезди и беше тихо като във старинна зала, в която спи прахът на царствени деди! Ти пак четеше. Под пламтящите лампади гореше твоят образ чудно озарен, а аз, ръце прострял, шептях: „Защо сме млади, щом ти във тая чудна нощ не си до мен?“ Когато стенникът дванадесет отрони и отшумя последният трамвай в нощта, ти стана и погали цъфналите клони, над каменния свод разсипали листа. А после лекичко прозореца притвори и с тихи, меки стъпки се отдалечи. И сякаш мрак се спусна в сините простори след залеза на твойте хубави очи!