Към морето

С огромна сила релсите железни огъна варненският влак и като огнен змей в дълбоки бездни потъна в гъстия вечерен мрак. Запяха монотонната си песен летящите стоманни колела. Навън е нощ. Ухай на въздух пресен. Горят в небето звездни светила. Загледан сластно в звездните пътеки и в сините поднебни висоти, аз не усетих твойте стъпки леки, с които унеса ми ти смути. В прозореца нахлу немирен вятър и твоите къдрици разпиля. Машинен рев разбуди тишината в заспалите пожънати нивя! Полека лакът лакътя докосна и поглед погледа посрещна с жар. Ти беше свежа като капка росна и пълна с нега и момински чар! Разбрахме се с очи: с еднаква сила морето мамеше и теб, и мен. Мен морската царица бе пленила, а тебе – слънчевият Гьозикен! Загледани в звездите ний мълчахме. В прозирен облак скри луната лик. И глупави ли или умни бяхме, не знам, но този миг бе чуден миг! Сега ме галят спомените скъпи и тъй съм сам сред хилядната гмеж! Със златни плиски слънцето ме къпе и мами ме по теб един копнеж!