На моя техникум

(По случай сто-годишния му юбилей)

Във ранната ми младост ти открехна двери и мене, селянчето, с ласка приюти. Що търсеше сърцето ми – във теб намери. Душата ми що искаше – ѝ даде ти! Години после в грейналите зали аз брах наука, мъдрост, ум и светлина, добиха плът тук мойте идеали, в ръцете ми ти сложи хляб и бъднина! О, мои златни ученически години – летящи гълъби във синя висина – преминали във труд, сред грохот на машини и сред благоговейна класна тишина! И ден след ден заякваха тук мойте длани и аз се чувствах все по-силен и крилат, че учеха ме не четци, а великани, апостоли на новия машинен свят! И сякаш виждам Енчев, спрял сред коридора, с брадичка неспокойна, с поглед вечно жив, поел дълга от юноши да прави хора, безкрайно строг и безпределно справедлив! А, ей го: на катедрата говори Лесел, със тон и строг, и благ, и нежен, и суров, от своята велика Рус при нас донесъл наука и достойнство, честност и любов! Пред мен изгряват посребрените къдрици на артистичната глава на Богомил, последен дъх отдал на свойте ученици, Родината със чисто злато обдарил! Покойници, прескъпи и незабравими, простили се завинаги със този свят, за нас вий живи си оставате и зрими, затуй обсипваме гробовете ви с цвят! От този свят тук всичко живо си отива Ще секне някой ден и нашият живот. България остава само вечно жива и нейният корав, непреклоним народ!