Старост

Студее. Иде зима. Пилеят се листа. А в стаята са трима: Той, Тя и Старостта. В една любов голяма до гроб са слети те, а вече са и двама към осемдесетте. Косите им сребреят, клепачите сълзят, очите пепелеят, а устните мълчат. Унили, изнурени, като след тежък сън, със погледи студени те взират се навън. Там пее птиче мило и гука гълъб бял, а тук: покой, мъртвило, безмълвие, печал! Животът мил залязва. Те чакат своя ред. Часовникът показва дванадесет без пет! 1984 г.