Жулиета

Ах, защо те, пусто, срещнах, Жулиета, орис моя черна и съдба проклета, та сърце да страда и безспир да пита: „На любов и сладост има ли насита?“ Върху сочни устни пламък аленее, мъртъв да целунеш, в миг ще оживее! Погледът ти мята огън и жарава! Де кого погледнеш, пленник той ти става! Преди три години с него изгори ме! От тогаз ей тука нещо все боли ме! Ох, не знам какво е, но без теб не мога! Ден и нощ потайно моля се на Бога: „Боже, накажи ме с демонска присъда: докогато дишам, пленник да ѝ бъда!“