Герго Цветин писмо пише

Сърдиш ми се, мила Цвято, че се не обаждам и, че с писъмца те сладки често не спохаждам, пък не знаеш, че от месец нямам ден почивка и забравих що е отдих, легло и завивка. Минахме Бяла Паланка, като лятна сприя, Ниш превзехме и сега сме чак у Куршумлия. Погнали сме като псета пустите германци и във боеве ги трепем, баш като поганци. Със картечници ги брулим като гнили круши, (Вуто пък ги живи лови и с ръце ги души). Здравата сме ги хванали – море где ще шават. Взеха вече да кандисват и да се предават. Ти за мене, мила Цвято, не плачи, не страдай и при тебе да се върна скоро, се не надай, оти тук се заговори, че във скоро време ще потеглим в дълъг поход и в Берлин ще спреме. У Берлин ще да вървиме, немецо да смажем и фашизъмо хайдушки люто да накажем; зарад страшните золуми, дето ни учини, и за жертвите невинни по гори, долини. Язе бях добър и кротък, както знаеш, Цвято, зло не мислех и ми беше мекичко сърцето, но като видях какво са немците сторили и селата сръбски как са палили, горили, нещо в мене се пречупи и се цял увълчих, срещу тия гадове се – като звяр упълчих. Срещу немските окопи като звяр налитам, колко са – да знам не сакам, сал къде ще питам! Много питила патихме и много теглихме, но къде кракът ми мина – всичко победихме. Да са живи и войските на маршала Тито. Немците със тях косихме като зряло жито. Русите – халал им вяра – бият се юнашки, ала вземат ли да пият – пият по казашки! Хеле с тяхната Катюша, де-къде поминат, немците безредно падат, като пилци гинат. Иначе, макар че тука бием се и мреме, със шеги и със закачки носим свойто бреме. Спрем ли нейде на отморка или на почивка, и намерим ли подслонка – топличка завивка, одма ставаме ний други: бодри, веселяци, че нали сме все другари – нашенци, земляци. Много често пред проверка правим час забавен, имаме си чудна гайда и гайдарин славен. Кой ги в полка не познава чешитите ротни, дето често се преправят на разни животни! Един, гледаш, сено коси, други върви суче, трети пък на ръце лази – лае като куче. Един с кола мъртвец водят, други правят мечка, трети пък отзад се бучат със дудова клечка. Туй е нашата служба, Цвято, тъй тече живота в нашата ударна бойна, славна трета рота. Иначе, откъм храна сме доволни, Цвято, всяка вечер у торбето туряме лебето. Да са живи, да са здрави боба и фасуля, пък и язе две пиперки като му нажуля, па като засърбам лудо пържен боб с чушлета, сякаш давят се край мене девет гладни псета! Ти пиши ми, мила Цвято, що по село става, как живее днес народо с новата управа? Тук на фронто упорито взе да се говори, че с фашисти веч са пълни всичките затвори. Щял е, казват, да ги съди скоро съд народен, за да стане най-подире цял народ свободен. Море, казват, че се строят зарад тях бесилки и, че мярка са им взели за бели престрилки. Нека, нека! Кой какво е дробил да си куса! Цял народ ги днеска гледа със яд и погнуса, че се бяха разярили, като бясни бици, и изядоха невинни хиляди душици. По мегдан и сокаци свиреха куршуми и не могат се описа техните золуми! И затуй пред съд народен нека отговарят, та подобни грешки нивга да не се повтарят! Свършвам ти писмото, Цвято, и те много моля! На тъгите и сълзите ти не давай воля! Бъди бодра и засмяна – всякога ти смей се и със мене – фронтовако – всякога гордей се! Скоро, скоро ще се свършат тия люти битки, цял народ ще ни посрещне с песни и със китки! Ний тогава пък щастливо ще си заживеем: ще работим, ще се борим, ще творим и пеем...