По пътя

Двамина пътници вървели: възстар селяк и млад студент, единият с мустаци бели, а другият – напет левент. Селякът чакал, що почакал, и по привичка – стар адет, той на студента се оплакал от тоя „калпав Божи свет“. – Ех, зло настана, момко млади, ханджара в кокала опре, зъл бирник ни душата вади, а няма грош. Бре, ще се мре! Виж скъсаните ми цървули – със тях вървя във студ и кал, а вятърът ме ядно брули, като тиранин зъл без жал! Студентът се поспрял сред друма и дълго гледал своя дост, но не продумал нито дума по „селяндурския“ въпрос, а само тихичко отсякъл, загледан в калния цървул: – Ех, колко души си облякъл и колко други си обул!...