Думи за Йосиф Петров


Ако погледнем ретроспективно българската литература и училищните христоматии от последния половин век, ще открием с изненада, че нашата действителност е показана еднолинейно и едностранчиво само в позитивна светлина. Няма и дума за 45-годишното червено насилие – то е изобразено само в поетическото творчество на Йосиф Петров и най-вече в стихосбирката му „Вик от каторгата“, която трябваше да се изучава в училище още през 1991 г., когато се създаваха новите учебници. Вече 10 години се мълчи незаслужено за поезията на Йосиф Петров и от литературната критика, и от културно-просветните институции. Тогава в името на какво беше извършена Промяната след 10.11.1989 г., след като нищо ново не е изобразено и младите поколения се възпитават със същите художествени стереотипи както и преди 10 години.

А поетическото творчество на Йосиф Петров е една естетическа вселена с внушителен възпитателен и познавателен характер. С ярък реалистичен рисунък и проницателна историчност този поет показва порочността и деформациите на българския свят през 1923, 1925 и след 1944 г. Той воюва против тоталитарното насилие въобще, без разлика на политически цветове, затова може да бъде наречен Изобличителят. Но паралелно той брани съзидателното начало на човека и човечеството, търси неподправената и върховна истина и правдивост. Цялата му поезия е органична и естествена, доказана във времето с цената на много лични страдания и несгоди; тя е едно оригинално и художествено обощение на драматичните измерения на нашия народ от миналото и днес и същевременно носи жизнеутвърждаващото чувство за живия земен живот; тя е една лирическа непримиримост към рутината и негативите на делника, към потискането на човешката личност и утвърждаване на народните добродетели и ценностите в национален характер, внушаване на обич към всичко изконно българско, тотално човеколюбие.

Като гражданско поведение и личностна позиция Йосиф Петров носи неподкупна съвест и непримиримост към личните и обществени недъзи; той внушава една артистична народностна философия за човешкото битие и един цялостен алтруизъм. В неговите стихове българския език сияе с всички багри на дъгата – звучно-мелодичен и експресивен, кристално-ясен и съдържателно-точен. Той просто те заразява със поетическото си слово и ти му ставаш подвластен, а друховният магнетизъм на неговата личност извисява и облагородява и подтиква към самопознание и самоусъвършенствуване.


Марин Кадиев

Добавяне на коментар
captcha