Йосиф Петров – поет, учител, общественик. С усмивка на уста, с папионка и елегантен костюм, винаги целуващ ръка на дамите, често говорещ в стих.
Роден е на 14 май 1909 г. в с. Чирен, Врачанско в семейството на средни селяни. Баща му Петър е бил кмет в родното му село. Майка му Пенка, макар и будна жена, останала неграмотна. В семейството Йосиф е най-малко дете и единствено момче – има две по-големи сестри – Тонка и Мара. Израства в обич и разбирателство. Основно образование завършва в родното си село. Още тогава започва да се проявява талантът му, като създава стихотворни епиграмки, пише и малки стихотворения.
По-нататък учи в Средно механотехническо училище в София, където се мести още на 16-годишна възраст. Започва да помества началните си творби във вестници и списания през 20-те години. През 1931 г. завършва Школата за запасни офицери в София. От 1936 до 1940 г. следва „Консулство и дипломация“ в Свободния университет в София, но по семейни причини не се дипломира. През 1938 г. се жени за Цветана Мишонова – най-красивата девойка във Враца по онова време. Раждат им се две момиченца – Севдалина (1939) и Ванина (1941). За съжаление животът им се оказва много кратък. През Втората световна война при бомбардировката над Враца на 24 януари 1944 г. бомба пада върху къщата и убива двете момиченца, баба им, вуйчо им и слугинята. В това време Йосиф и Цветана пътували за Бяла слатина, където той бил директор на Занаятчийското училище. На това голямо нещастие той посвещава едно от най-тъжните си стихотворения:
Пожарът стихна. Почерня гората. И всичко в нея опустя. Една орлица дълго в небесата над мъртвата гора летя. Пищеше тя над жалните дървета, от мъка биеше с крила и търсеше на своите орлета изпепелелите тела. Пастирче бях и тъжната картина аз дълго гледах вкаменен. Едно безгрижно детство в мен изстина, една мечта умря във мен! Години прелетяха оттогава, аз раснах мълчалив и тих и на живота в гъстата дъбрава гнездо домашно си извих. Но с бомбен трясък връхлетя войната, в миг разруши ми всичко тя. Което някога видях в гората жестоко мене сполетя. Години отлетяха оттогава, аз скитах, тъжен и нерад, и на скръбта във живата жарава изпепеля животът млад! Косата посребря. Като орлица тъжовна мисъл все витай над гроба скъп на моите дечица, във моя свиден бащин край! 1951 г.
В периода 1942–1943 г. Йосиф Петров е бил Хумболтов стипендиант в Германия. Там живял в гр. Изерлон в дома на една немска графиня, загубила сина си във войната. Посветил ѝ стихотворение, което завършва така:
....... С изстинала душа и рухнали надежди графинята пристъпя царствено, едва, трептят на нея тежки траурни одежди и скъп воал шуми над сведена глава! Какви, графиньо, бяха тия идеали, що разрушиха твоя майчин идеал? Мълчи скръбта. Мълчат заглъхналите зали. Мълчи забравен онемелият роял! гр. Изерлон, 1943 г.
В Германия харесал няколко качества у немците – ред, трудолюбие, дисциплина, точност, чистоплътност... След връщането си в България говорел за това пред приятели и познати. Искало му се тези качества да се прикачат някакси на българите и тогава нямало да имаме равни. След 1989 г., когато бяха отворени досиетата, на много места в неговото се споменава, че се възхищавал от Хитлеровия режим – той, който беше един от най-големите антихитлеристи, антифашисти и антикомунисти.
През 1948 г. Йосиф Петров се запознава с Гинка Калчишкова – последен курс студентка по право. Тя е родом от Силистра, но докато следва, живее при омъжената си сестра в София. Въпреки че разликата във възрастта им е 17 години, омайното слово на поета успява да плени младата дама и на 28 февруари 1949 г. двамата се женят. Ражда им се дъщеря Звездомира, от която впоследствие има три внучки и един внук. Младото смейство живее в едностаен апартамент на ул. „Борис I“ 41. Йосиф Петров учителства, а Гинка, завършила вече право, мечтае да стане адвокат. Но в онзи момент не приемали нови адвокати. За да зарадва младата си жена, той решава да посети министъра на правосъдието, тъй като по време на така наречения социализъм Министерството на правосъдието винаги в било на казионния Земеделски съюз. Отишъл да се срещне с министър Ради Найденов, но секретарката му не го допуснала по такъв въпрос. Успял само да разбере, че може да се отнесе и писмено. Докато се прибирал, скроил няколко куплета, натракал ги на пишещата машина на жена си и се върнал в министерството. Предал на пазача долу белия плик с молба да стигне до министъра. На следващата сутрин минитър Ради Найденов получил плика, събрал преките си подчинени и им прочел:
Другарю министре! Надута като чучулата ярка не ме допусна твойта секретарка. Затуй в яда си аз реших молбата си да поднеса във стих. Макар и непознати, ний сме наши, зашото сме и двамата дружбаши. В Съюза аз съм само прост певец, а ти си първенец и големец. Затуй молбата ми към теб е кратка – жена ми да направиш адвокатка. Със месеци се преписката щура, сега е във отдел „Адвокатура“. С дружбашки поздрав Йосиф Петров
В първия списък с новоприети адвокати фигурирало и името на Гинка Калчишкова. В същото време, с помощта на майка си тя отглеждала дъщеричката си в Силистра. Получила от съпруга си следното известие:
Мило Гинче, с тази кратка телеграма радост нося ти голяма, новина ти пращам сладка, че си вече адвокатка!
През 1956 г. унгарците въстават срещу червения ботуш. Разбира се, притеклата се на помощ братска червена армия потушава бунта. В резултат на това обаче много будни хора у нас са арестувани и изпратени без съд и присъда в комунистическия концлагер Персин край село Белене. Йосиф Петров бил един от лагеристите по Унгарските събития. Заедно с него е и Марин Жечев – най-близкият му приятел. Като учен Марин Жечев е един от петимата асистенти на големия химик – проф. Ал. Спасов. Четиримата станали професори, а Марин Жечев – най-способният сред тях, изкарал два концлагера – първия в Богданов дол, а втория от 1956 до 1959 г. на остров Персин. Имало и много други – все честни и почтени хора, но ... неприемащи комунистическата диктатура. Там е бил и последният до 9 септември 1944 г. министър-председател Константин Муравиев.
Работата била много тежка, особено за хора, непривикнали към физически труд. Всеки ден е трябвало да изкопават по два кубика твърда земя. Имало е селски момчета, за които не било проблем, и те помагали и на другите, стига пазвантинът да не бил от най-лошите. Ако някой не успеел да изкопае двата кубика, цяла нощ сече дърва. На другия ден – отново два кубика. Голямата част от интелектуалците (а те били твърде много) не били свикнали с тежкия физически труд. По този начин са погубени много умни и интелигентни хора. Най-много се радвали, когато завали пороен дъжд и Дунавът прелее. Тогава не можело да се копае и ги оставяли в помещенията на твърдите нарове. Тогава успявали да си починат и да се възстановят. Имало и случаи на бягства – предимно млади, буйни момчета. Но те най-често завършвали трагично – застрелвали ги.
През септември 1959 г. Йосиф Петров е освободен. Прибира се вкъщи при жена си и дъщеря си. Гинка му е спастрила малко пари да си купи зимно палто, но той ги дава на своя сълагерник Чакъров, с когото делили общите неволи и общия нар в концлагера. Той щял да купи накаква апаратура да правят общ бизнес. Само след няколко дни г-н Чакъров се появил с ново палто и престанал да поздравява своя „дост“. Йосиф Петров много трудно преживял тази измяна. Това е жесток удар от свой, което се понася най-тежко.
Започва да пише стихове още на 16-годишна възраст. Първата си стихосбирка „Родна земя“ издава през 1939 г. Следват „Под развети знамена“ (1944), „Селски и войнишки хуморески“ (1945), „Босилкова китка“ (1946), „Оранжева земя“ (1947), „Чорапът се разплита“ – комедия (1948).
През 1937 г. спечелва първа награда за написване химн на селските кооператори в анонимен национален конкурс, обявен от Общия съюз на земеделските кооперации, в който участват 52 души. Журито се състои от поета Теодор Траянов, литературния критик Иван Радославов и Симеон Патев.
През 1946 г. отново спечелва първа награда на национален конкурс за Марш на трудовата повинност.
През 1991 г. в. „Народна армия“ го награждава с голямата си награда за най-хубаво стихотворение, отпечатано във вестника през годината.
От 1948 до 1990 г. той твори, но не издава нищо. И едва след промяната през 1989 г. излиза стихосбирката му „Вик от каторгата“. Историята на тази книга е необикновена и завладяваща. Ето какво пише авторът в първото издание:
Читателю,
Мисля, че не ще ти е безинтересно да узнаеш кога, къде и как са създадени тия стихове. Те са сътворени без помощта на молив и хартия в концлагера на остров Персин, край с. Белене, между 1956 и 1959 година.
Още в килиите на Държавна сигурност, преди да бъда изпратен в концлагера, аз нахвърлих в главата си стихотворението „Клетва“. В лагера го продължих. Създадох го за няколко дни, но после го дообработвах и усъвършенствах повече от седмица. Когато го привърших, няколко дни си го повтарях наум, за да го запаметя незабравимо. По същия начин след него се родиха второ, трето, четвърто. Дълго време си повтарях наум тази първа четворка, докато я запомних трайно. След нея започнах втора, трета... докато стигнах 8 на брой през третата година. И колкото повече ставаха, толкова по-трудно ми беше, защото трябваше ден и нощ да ги повтарям, а същевременно да правя поредното. Това продължи цели три години.
През тези години паметта ми не е почивала нито ден. Всичко се извършваше мълчаливо, тайно, упорито. Съдържанието на всяко стихотворение свързвах със заглавието му. Кажа ли си наум заглавието и съдържанието „руква“ неудържимо.
Сутрин в тъмно, когато тръгвахме за работа, докато стигнем до обекта, аз прехвърлях през паметта си няколко стихотворения. При завръщане от работа продължавах. Вечер, преди да заспя, също. Повторя ли последното, веднага започвам пак от първото. И така – цели три години.
Случваше се понякога да забравя името на някое стихотворение. Тогава ме обземаше луда тревога. Но ето че изведнъж забравеното име „чуква“ в паметта ми и аз започвам само това стихотворение да си повтарям няколко десетки пъти, за да не го забравя никога вече.
Освен трудността по създаването и запаметяването на стихотворенията изпитвах и голяма мъка, че не можех с никого нищо да споделя, тъй като там не знаеш кой е доносчик и кой не е. Веднъж, като работех в грънчарницата на лагера, прошепнах едно малко стихотворение на майстора-грънчар. На другия ден ме повика агентът на Държавна сигурност и ме принуди да му напиша стихотворението. Аз, разбира се, му написах само две-три куплетчета, но въпреки това той ме прати в карцера за три денонощия.
Чувството, че не можеш да споделиш с другарите си създаденото, е втори ад за душата. Доверявах се само на свещеник Христо Минчев от Свищов, който беше мълчалив и солиден човек, а и сам беше писател, автор на няколко драми.
В края на третата година стихотворенията станаха 32 и допълнително две поеми. Задържането им в паметта ми създаваше големи трудности. Затова се доверих на едно момче, земеделче от Стара Загора. Казваше се Жельо Елкенов и работеше като зидар на новострояща се затворническа сграда. С него уговорихме един план. Аз трябваше да намеря начин да запиша стиховете си на отделни хартийки, а той да зазида буркана с хартийките в сградата. Казах му: „Ти си млад. Рано или късно ще излезеш. Когато някога времената се променят, ти ще дойдеш тук и ще извадиш буркана. Аз може да не съм жив тогава!“
Но даде Господ и в края на 1959 г. на групи ни освободиха. При завръщането си вкъщи първата ми работа бе да се освободя от непосилния духовен товар. Свързах стиховете с белите листове хартия и ги погребах под земята. След тридесетгодишно престояване там, едва сега, когато времената се промениха, възкръснаха и те. И ето че са вече в ръцете ти. Ще бъда щастлив, ако чрез тях съм успял поне малко да се докосна до душата ти и съм събудил твоето съпричастие към тежката съдба на невинните жертви.
Авторът
През 1991–1993 г. издателство „Звезди“ издава още три негови стихосбирки – „Разпилени пъстроцветия“ (лирика), „Смях и жлъч“ (хумор и сатира) и „Ти ли ме повика, мое родно село“. През 1999 г. се появява книжката „Декамеронки като бонбонки“, а през 2000 г. – „ИЗБРАНО“ – най-доброто публикувано и непубликувано. През 2003 г. „Звезди“ издава книгата със социална и гражданска поезия „Добър ден, народе мой“ – последната стихосбирка на Йосиф Петров.
През 1969 г. се пенсионира като учител. В Писателския съюз членува от 1948 г. През 1957 г., когато е вече на лагер, го заличават от списъка, и едва през 1989 г. Общото годишно събрание възстановява членството му по предложение на писателя Радой Ралин – негов добър приятел. През 1996 г. напуска Съюза на писателите по свое желание, като пише едно Отворено писмо до председателя му Николай Хайтов, публикувано във в. „Демокрация“. До края на живота си през 2004 г. членува в Сдружение на независимите български писатели като е и един от неговите основатели. Настоящият председател на този съюз доста често води Йосиф Петров из страната да изнася рецитали. Така той споделя с обикновените хора както голямото си сърце, така и прекрасните си стихове. Той не само умееше да създава поезия, той беше и роден артист. Рецитираше така, че в залата хората бършеха сълзите си. Едно от най-силните му стихотворения „Спомен за мама“ обикновено разплакваше целия салон.
В края на седемдесетте години Гинка заболява тежко от сърце. Пенсионира се преждевременно и животът на семейството става по-тежък. Йосиф, който вече е прехвърлил седемдесетте години, изпада в депресивни състояния и започва да мисли често за смъртта. Поезията му става миньорна.
Плътта е смъртно уморена. Повява тих гробовен хлад. По воля висша, неотменна аз ще напусна тоя свят. Ще се завърна ли отново? Във чудеса не вярвам аз! След себе си оставям слово. Смъртта над него няма власт. 1984 г.
През април 1989 г. Гинка си отива от този свят и Йосиф е съкрушен. Но съдбата му е приготвила подарък. На 10 ноември 1989 г. пада правителството на Тодор Живков. Макар и с дворцов преврат, промяната е налице. Това събитие се отразява изключително възраждащо върху Йосиф Петров. На 25 ноември същата година в дома му на бул. „Христо Ботев“ 34 се събират 38 стари земеделци, последователи на Никола Петков и Димитър Гичев, и възстановяват БЗНС „Никола Петков“. Назначават 5-членно временно ръководство: Никодим Попов, Милан Дренчев, д-р Сиво Чапаров, Иван Гинчев и Йосиф Петров, който е кум на Милан. Впоследствие на конференция на БЗНС „Никола Петков“ през 1991 г. най-младият от тях – Милан Дренчев, е избран за председател. БЗНС влиза в редиците на СДС и участва в първите свободни избори, които Комунистическата партия манипулира. СДС вкарва в Парламента 144 депутати. Откриването на 7-то Велико Народно Събрание е на 10 юли 1990 г. във Велико Търново. Като най-възрастен народен представител Йосиф Петров открива първото заседание с поетичното си слово:
Уважаеми госпожи и господа народни представители! Уважаеми господа дипломати и гости!
Щастлив съм, че на мен се падна високата чест тук, в старопрестолния град Велико Търново, да открия първата сесия на Седмото Велико Народно събрание на нова България.
Това Велико Народно събрание е повикано от историята да излее темелите на новата българска държава. То е призвано да изработи основния закон – Конституцията, която Конституция да бъде отправната точка към създаването на една нова, свободна, независима, демократична и правова българска държава с един свободолюбив, трудолюбив и благоденстващ български народ. Задача колкото отговорна, толкова и благородна. Задача трудна, но постижима.
Като ви приветствам с „Добре дошли!“ в старопрестолния град, аз ви пожелавам добра воля, здрав разум и високо съзнание за изпълнение на великата задача.
Към нас са устремени днес милиони погледи, мисли и надежди. На нас разчита цял един народ. Затова нека се покажем достойни следовници на бележитите наши предци – законодатели, които преди 111 години на същото това място създадоха забележителната Търновска конституция, която блести с крилато свободолюбив и светъл демократизъм.
Още веднъж „Добре дошли и ползотворна работа!“
Започва усилена парламентарна работа. Макар и над 80 години, Йосиф Петров е винаги на линия, взима дейно участие в заседанията.
За своята обществена и литературна дейност Йосиф Петров получава орден „Стара планина“ I степен и е удостоен със званието „Почетен гражданин на София“. За зла участ самите ордени бяха откраднати от апартамента му на „Раковски“ 137. Представил се за журналист човек го посетил и незрящият Йосиф Петров с отворени обятия го посрещнал в дома си, без да подозира намеренията на крадеца. Но честните и добри хора винаги са доверчиви. Такъв е животът.