Съдържание
Отпускар
Два се снежни змея бият
над гори и планини,
вихри по клисури вият,
мраз земята вледени.
Чезнат бродове и друми,
нийде се не вижда път,
в клоните като куршуми
бесни ветрове свистят.
В опустели ширни къри
няма живичка душа,
птици, зверове и хора
свират се във дън-земя.
Скоро вълча нощ ще падне
над застиналата степ
и в полята вълци гладни
ще извият с вой свиреп.
От неделя ни костчица
не намерили в снега,
ще нападнат във глутница
хора, стока и стада.
И във тая люта зима,
в тоя час на бяла смърт,
кой глупец кураж ще има
да потегли в дълъг път!
Кой е този куражлия,
кой е тоя прах-развей,
който в снежната стихия
път да хване ще посмей?
Но на пук на боговете,
разярени в този час,
вихрите и ветровете,
и небивалия мраз,
някъде в далечината,
гдето слиза небна вис,
нещо трепка в равнината
като мравка върху лист.
Като буболечка шава
в заснеженото поле,
ето: иде, наближава
и расте, расте, расте.
Звяр ли е или добиче,
тръгнало ей тъй, без път,
или е човек и тича
да намери топъл кът?
Кой е този смел безумец,
кой е този зимен хърт,
който в тая шир без друми
тръгнал е на явна смърт?
Болен ли във къщи има
и за него търси лек,
или пък душа любима
го помамва от далек?
Но за обща изненада
туй войник е – фронтовак:
Манчо Дилин от Зла-Рада
се възправя цял юнак!
Лани есен го вземаха
за четвърти път запас,
от тогава, сиромаха,
не е бил помежду нас.
Взеха го в работно време,
тъкмо в кукурузобер,
та нема, горкия, време
да прибере хляба чер.
И остави на жена си
полския голям товар,
че нали са сиромаси –
без пари за измикяр.
И стопанката му скромна,
щом във полка го прати,
легна работа огромна
върху нейните плещи.
И макар че ѝ тежеше
оживелият ѝ плод,
сита и щастлива беше
от коравия живот.
На гърба със карабина
и готов за бой и сеч,
подир два дни той замина
някъде далеч, далеч.
Под разветите байраци,
с бойна песен на уста,
със другари-фронтоваци
се изгуби по света.
В сръбско ли, или във наше
беше, никой го не знай.
Женско сърце се престраши –
всяка служба има край!
Скоро взеха писъмцата
на совалка да сноват,
сладко беше на душата
вечер като се четат.
Дните като броеница
се занизаха безкрай,
млада булка-хубавица
по другар-войник страдай!
Първа рожба в първа люлка
скоро ще да залюлей
и със глас като гъдулка
тя над него ще запей.
Чете Манчо писъмцето,
а в душата му пълзи
чудна радост. По лицето
пропълзяват две сълзи.
Нижат се тъй дни и нощи
в стража пред свещен олтар.
Ще седят ли тамо още?
Защо няма отпускар?
Как ще има – враг безброен
застрашава роден край,
но ще срещне дух пороен,
в боя той ще ни познай!
Секнаха писма войнишки,
вред тревожна вест пълзи,
ронят старците въздишки,
а невестите – сълзи.
Бой е, казват, канонаден
там, на фронта, разгорял,
враг безброен, кръвожаден
границата е напрял.
„Стойте, чакайте бе, хора!
Не плачете бе, жени!
Бой е това, не е хòро –
има жертви, съсипни!
Бой е туй, хей, хора луди,
бой на смърт и на живот!
Фронтът иска храбри люди,
а тилът – корав народ!..“
Глас надава колко може
старият ни поп Игнат,
но напразно. Пази, боже,
от разплакан женски свят!
Ала боят бавно стихва,
вест долита като лъч
и в небето се усмихва,
а селото ври от глъч.
Фронтът вече е очистен
и врагът е с бой разбит.
Грее ясно лист прелистен,
с чест и слава цял покрит!
Идат празници Христови,
дни за отдих в бащин кът,
храбреците са готови
в отпуска да отлетят.
Ясно греят във позлата
ордените от метал
и целува ги в челата
младият им генерал.
Във беззвездни нощни бездни
полетява вихрен влак,
светят релсите железни,
грее сребърният сняг.
През заснежените ниви
пей стоманеният звяр,
в пътниците мълчаливи
седи скромен отпускар.
Тихо го люлее влака:
трака-трака, трака-трак,
в бащин дом го булка чака
на ръце със пеленак!
Нижат се села, паланки
под оловни небеса,
шибат по стъклата гранки
от безлистни дървеса.
Ето, иде, наближава
спирката „Ботунски слог“,
влакът свири, намалява,
Манчо скача с бодър скок.
Но посреща го вихрушка
с облаци от ситен сняг,
той опипва свойта пушка
и едвам задържа крак.
Вятърът го връхлетява
като гладен вълк – жребец,
но срещу му той застава
като истински боец.
Вихри от дървята ронят
вихрушни кълба от сняг,
снежни бури лудо гонят
черния развихрен влак.
От недели снежни хали
и полярни ветрове
с тлъсти преспи са навяли
шанци, урви, долове.
Чезнат речните корита,
няма път, ни брод, ни стан,
вред земята е покрита
със безкраен бял саван.
Равнината е опасна
и помамва с вълча стръв,
и нахлува мисъл ясна
във главата като кръв.
Кой юнака ще уплаши –
времето ли? Хайде де!
В боя той се обезстраши,
що е смърт той там виде.
Колко ти е то два часа
път във снежната пустош!
Всички хора у дома са
в тая рождественска нощ.
Раницата той преметна,
вдигна дългата яка,
карабинен нож просветна
в кралимарковска ръка.
Със три пръста се прекръсти:
„Хайде, Боже, добър път!“
И със стъпки бодри, чвръсти
той загреба във снегът.
Път се никъде не вижда,
но по пътя върви той,
сила блика и приижда
в жилите като порой.
Що от това, че пъртина
няма тук, ни брод, ни път –
детството му тука мина
и той знае всеки кът.
Всеки камък разпознава,
всяка буца родна пръст
и затуй сега минава
урвите тъй лек и бръз.
До колене със ботуши,
сгънат в сивия шинел,
пърхък сняг до пояс руши
и лети като орел.
Но снегът расте, прелива
през ботушите. Вали.
Ала крак той не подвива,
все върви, върви, върви.
Ето мъничката крушка,
що е на полвина път.
Той отрамчва бойна пушка
и подпира морна гръд.
Но стихията свирепа
не му дава мир, покой,
във лицето с пълна шепа
шиба сняг – страхотен бой!
Ей, денят веч превалява.
(Колко ти е зимен ден!)
Мрак припада. Свечерява.
Хайде, юнак уморен!
Мята тънка карабина
и поема пак напред,
мина Лиляшка падина
и на Милкин връх е ред.
Мъжки той снега разравя
със юнашките бедра
и пъртина там проправя,
но зад него – ни следа!
Почна да се уморява,
но все още е юнак.
Ето, вече притъмнява,
пада гъстък вълчи мрак.
Той се спира за минута
и дълбоко диша прав.
Зимата е страшно люта,
но и той не е мекав!
Нейде близо счу се тътен,
после страшен вълчи вой.
Той се спря и с поглед мътен
свали пушката за бой.
Спря се там и се услуша
в дъхащия горски шум.
Там, край Горчовата круша,
сред замръзналия друм,
забеляза в мрачината
черна купчина живот.
Той се сепна. По снагата
му изби гореща пот!
Вдигна тънка карабина,
спусна спусъка зловещ
и широката падина
се изпълни със гърмеж.
Вой страхотен се разнесе
в заскрежената гора.
Манчо светна, в пътя взре се
и петна от кръв съзря.
Не излъга го ръката
и във тоя тежък миг.
Та нали той във стрелбата
сявга беше пръв войник!
Но нощта като вълчица
дебне хищнишки отвред.
Ето малката горица
на Горановия зет!
Ето нивата при слога,
ето гъстия трънак!
Ей, душице, слава Богу –
стъпихме във наш топрак!
Селото е зад баира,
чуй се вече кучи лай.
Момково сърце примира,
бре, дали ще да изтрай!
Ето, там, в далечината,
заиграва светлинка.
Скоро мине-ще реката –
междуселската река,
и тогава, хоп, във село,
в бащиния дом любим!
Вдига уморено чело
тоя вълк непобедим.
Но снегът до пояс стига,
руши се едвам-едвам,
сякаш сто кила верига
на крака той мъкне сам!
Силата му отмалява,
но той бори се до край,
село вече наближава
чуй се ясен, кучи лай.
Спира се и пак поема,
върви, бори се и спре.
Дрямка вече го обзема,
но той тръгва пак, гребе.
Ето гробищата стари,
ето бреста величав!
Ето ме, добри другари,
аз си идвам жив и здрав!
Посрещни ме, либе мое!
Приеми ме, роден кът!
Аз жадувам за покоя
тука, где дедите спят!
Мина Манчо през селото,
покрай низките къщя,
спусна се покрай школото
и пред своя дом се спря.
Мандалото той откачи,
бутна вратнята със крак
и като на сън прекрачи
бащиния свиден праг!
Сред затрупаните двори –
рунтав, едър и висок –
Мурджо щеше го събори
с дивия си вълчи скок.
Заскимуча, залудува
и зарипа като звяр –
искаше да разцелува
идващия отпускар!
От кога го Мурджо чака
да се върне, от кога!
Той се хвърли на юнака,
после падна във снега.
Манчо го в снега натисна,
той побегна към плета,
после като вълк увисна
на героя на врата.
Манчо с поглед благ огледа
своя дом полуразбит
и видя, че там съседа
беше вдигнал камен зид.
Като в черква той пристъпи
в топлия дълбок зимник,
че тук два другаря скъпи
чакаха един войник.
Щом дочуха, че стопана
вън Мурджака поздрави,
Белчо след Сивушка стана
и извърнаха глави.
Промучаха жаловито
с мек, приятен, топъл глас,
сякаш казаха: „Честито!
И добре дошел при нас!“
Манчо леко ги поглади,
взе главите им във скут.
Ех, тук влязоха те млади,
но привикнаха на труд!
Гледаше ги той грижливо,
сякаш бяха тамазлък,
ходеше със тях за мливо
и по чужд кираджилък.
Те му бяха пък послушни
във работния хомот,
умни, кротки, добродушни –
гледаха му цял имот!
А откакто пък замина
там – на фронта, на война,
заживяха с Лазарина –
кротичката му жена.
Тя ги гледаше грижовно,
сякаш бяха ѝ деца.
Често думаше тъжовно
пред тъжовните лица:
„Сивке, Белчо, мой соколи,
где е Манчо – моят мъж?
Где се губи? Ах, защо ли
не си дойде тая нощ!..“
Манчо лекичко притвори
с крак зимничната врата
и пред низките прозори
на собенцето се спря.
Тръкна с едрите си шепи
замразеното стъкло
и като листо залепи
в него потното чело.
В собичката беше тихо
като във дома Христов:
две душички кротки, лихи
спяха в мир и във любов.
Над детенцето заспало
в сън блажен, дълбок и благ,
газениченце замряло
трепкаше във полумрак.
А на одъра в премала,
подир бдения навън,
булката му бе заспала
в първия си сладък сън.
Манчо лекичко почука
и прошепна, промълви:
„Лазарино, аз съм тука!
Я стани ми отвори!“
Под утихналата люлка,
на кревата дървен, прост,
трепна Манчовата булка
и позна тя своя гост.
Стана. Тихичко отвори.
И от радост прорида.
Не можа да проговори
от мерак и от севда.
Той я кротичко прегърна
и целуна я полек.
– Кажи, Манчо, как се върна
чак от толкова далек?
Седнаха във полумрака
на кревата кривокрак,
над главите им заплака
съненият пеленак.
Залюляха лека люлка:
„Нани, нани, ангел благ!“
И прилегна млада булка
до разкършен фронтовак.
Тая нощ бе нощ-светица,
в нея се роди Христос
и невеста-сиротица
срещна дълго чакан гост.
От мерак по фронтовака
не заспаха през нощта
Белчо, Сивка и Мурджака,
и любимата жена!
Коментари
Добавяне на коментар