Съдържание
Тъжовна пролет
I
В тучна, буйнокласа нива
аленеят мак до мак,
весел славей глас извива
в разшумелия лещак.
Всяко листче и тревица
радва се, цъфти и пей,
влюбен гълъб гълъбица
върху клончица люлей.
Ах, защо ли аленее
в тучна нива цъфнал мак
и защо ли славей пее
в разшумелия лещак:
Младост гине във тъмница,
че народът пак е роб,
стара майка-сиротица
плаче над самотен гроб!
Няма кой цветя да кити,
жалба жали цял народ:
снощи вечер край върбите
е погинал нов живот!..
II
Вървяхме сам-сами през буйните, изкласили жита
и гледахме как вечерта пристъпя като монахиня,
в ръката ми гореше твойта огнедишаща ръка
и върху рамото ми падаха талази от коприна.
Последен лъч последно сбогом взе от листи и треви,
заплакаха щурците в тоя час на слънчева разлъка,
а ний вървяхме през житата със наведени глави
и пареше в гърдите като огън селската ни мъка.
Отломки от измъчената гръд на селския народ,
ний страдахме по него в тоя час за отдих и отмора
и дълго, дълго мислехме за младия, разбит живот
на нашите невинни братя и другари във затвора!
Край синура възпламнал в макове и огнени цветя
ти спря, усмихна се с очи и махна с пламнала десница:
– Ела, да наберем букет! Те тъй обичат пролетта!
И утре с него да ги посетим във влажната тъмница!
Далечен звън допращаха завръщащите се стада
и кротка вечер стелеше над къра синкави воали,
а някаква невидима, могъща божия ръка
върху притихналия купол хиляди звезди запали.
Далече пламнаха безбройни електрически слънца –
във хиляди съзвездия над столицата засияха,
а ний вървяхме през житата със покрусени сърца
и маковете като пламъци в ръцете ни горяха!..
III
На моите земсови другари
не дадох тези цветове.
Проклети да сте, тъмничари,
жестоки наши врагове!
Аз исках само да ги зърна
и със младежкия си плам
със поглед благ да ги прегърна,
с очи целувка да им дам.
И да им кажа тъй, без думи,
че вън е пролет, слънце грей
и край тревясалите друми
пшеничен плод за жътва зрей.
Че там един народ потиснат
мълчи във моя роден край,
че облаци над него виснат
и тътен буря му вещай!
Проклети да сте, тъмничари,
заклети наши врагове!
Здравейте, земсови другари,
любими селски синове!
IV
Пусти да са тюрми и зандани
и тъмници в огън да горят!
Седем годин земсови акрани
във килии каменни лежат!
Седем годин тежките окови
прозвънтяват с глух, мъртвешки звън,
свиден спомен гръд юнашка трови,
чезне младост без покой и сън!
Слънце ли в просторите погасна
или падна непрогледна нощ?
В морна памет блясва мисъл ясна
като кървав, карабинен нож!
Глас долита долу от народа,
ропот тътне в глухи равнини:
рат събира Стамбол Воевода,
мирна рат за мир и правдини!
От устата му избликва пламък,
във очите – мечове блестят,
ще се срине тюрменият камък
и веригите ще се стопят!
И ще бъдат хората свободни,
като птици в цъфнали гори,
нов живот във равнините плодни
в чудна пролет ще се разгори!..
’43 г.
Коментари
Добавяне на коментар