Съдържание

Тъжовна пролет

I В тучна, буйнокласа нива аленеят мак до мак, весел славей глас извива в разшумелия лещак. Всяко листче и тревица радва се, цъфти и пей, влюбен гълъб гълъбица върху клончица люлей. Ах, защо ли аленее в тучна нива цъфнал мак и защо ли славей пее в разшумелия лещак: Младост гине във тъмница, че народът пак е роб, стара майка-сиротица плаче над самотен гроб! Няма кой цветя да кити, жалба жали цял народ: снощи вечер край върбите е погинал нов живот!.. II Вървяхме сам-сами през буйните, изкласили жита и гледахме как вечерта пристъпя като монахиня, в ръката ми гореше твойта огнедишаща ръка и върху рамото ми падаха талази от коприна. Последен лъч последно сбогом взе от листи и треви, заплакаха щурците в тоя час на слънчева разлъка, а ний вървяхме през житата със наведени глави и пареше в гърдите като огън селската ни мъка. Отломки от измъчената гръд на селския народ, ний страдахме по него в тоя час за отдих и отмора и дълго, дълго мислехме за младия, разбит живот на нашите невинни братя и другари във затвора! Край синура възпламнал в макове и огнени цветя ти спря, усмихна се с очи и махна с пламнала десница: – Ела, да наберем букет! Те тъй обичат пролетта! И утре с него да ги посетим във влажната тъмница! Далечен звън допращаха завръщащите се стада и кротка вечер стелеше над къра синкави воали, а някаква невидима, могъща божия ръка върху притихналия купол хиляди звезди запали. Далече пламнаха безбройни електрически слънца – във хиляди съзвездия над столицата засияха, а ний вървяхме през житата със покрусени сърца и маковете като пламъци в ръцете ни горяха!.. III На моите земсови другари не дадох тези цветове. Проклети да сте, тъмничари, жестоки наши врагове! Аз исках само да ги зърна и със младежкия си плам със поглед благ да ги прегърна, с очи целувка да им дам. И да им кажа тъй, без думи, че вън е пролет, слънце грей и край тревясалите друми пшеничен плод за жътва зрей. Че там един народ потиснат мълчи във моя роден край, че облаци над него виснат и тътен буря му вещай! Проклети да сте, тъмничари, заклети наши врагове! Здравейте, земсови другари, любими селски синове! IV Пусти да са тюрми и зандани и тъмници в огън да горят! Седем годин земсови акрани във килии каменни лежат! Седем годин тежките окови прозвънтяват с глух, мъртвешки звън, свиден спомен гръд юнашка трови, чезне младост без покой и сън! Слънце ли в просторите погасна или падна непрогледна нощ? В морна памет блясва мисъл ясна като кървав, карабинен нож! Глас долита долу от народа, ропот тътне в глухи равнини: рат събира Стамбол Воевода, мирна рат за мир и правдини! От устата му избликва пламък, във очите – мечове блестят, ще се срине тюрменият камък и веригите ще се стопят! И ще бъдат хората свободни, като птици в цъфнали гори, нов живот във равнините плодни в чудна пролет ще се разгори!.. ’43 г.
Коментари
Добавяне на коментар