Две отровни змии люто съскат

Две отровни змии люто съскат – две коси се сред полето лъскат. Морна песен в ширен кър се носи – син баща си иска да надкоси. Коса вие – буйна снага кърши, с бяла кърпа пот от чело бърши. Чвръсто реже, тихо тананика, често маха, дваж по-често вика: „Карай, моя косо халовита! Ех, ти, буйна младост без насита! Свий, отрязвай сено садиньово, насити се с трева звездочела, че ме косо, люта жал попари, зарад мойте весели другари: черна смърт ги сред полята стигна, по селата бунт кога се дигна. Едни стигна в равните поляни, други свари в градските зандани, трети взеха тънки карабини и забиха в чемерна чужбина!...“ Икиндия. Лек ветрец повява. Черни къдри момку разпилява. Морно слънце зад горица гасне. В небо грейва месечинка ясна. Кротка вечер над полето пада. Момко коси бащина ливада. Всичко живо в село се прибира. Юначина кара – не запира!...