Ясно слънце грее

Ясно слънце грее – златно жито зрее. Лек ветрец повява – нива разлюлява, в нивата жетварки, весели другарки, в клас до пояс тънат, златно жито жънат. Първа е Росица, като соколица, най-лична жетварка, в ръка с паламарка зряло жито жъне, сладки думи рони, стройна снага кърши, с пишкир чело бърши, буйна коса вее, тихом песен пее: „Карайте жетварки, есели другарки, нива да пожънем, пладне да догоним! Лани бях самичка като кукувичка, девет дена жънах, нищо не пожънах, а сега с другарки, весели жетварки ден до пладне жънем – няма що да жънем. Нивата свършихме, остри сърпи свихме. Хайде сега бърже снопе да се върже, хич да се не бавим, кръстци да направим, кръстци и петини, та кой тука мине три дни да се чуди на жетварки луди!...“