Мари моме тъмнокоса

Мари, моме тъмнокоса, до кога ще те търпя: буйна младост в мен ядоса, кръв немирна възкипя! Три недели ме мотаеш! Сърце трижди те прокле! Три недели с мен играеш като котка със мишле! Що премисляш, що пресмяташ да направиш ти със мен? Пламък-погледи ми мяташ и ме мъчиш нощ и ден! Чуй: Недей! Така не бива! Аз не съм ти подпетак! Нямаш във устата слива: „да“ ли, „не“ ли – дай ми знак! Твойте грейнали прозори срещу моите горят, че те любя тук говори всеки камък в тоя кът! В миг потрепнеш – стан извиеш и изчезваш като зрак, в стаята весден се криеш като сойка във лещак. Но не мож ми ти убегна – като хърт съм аз чевръст, със ръка да се пресегна ще обвия тънък кръст! Чуй ме, севдо тъмнокоса: Тъй не бива! Не! Недей! Десет разкрача какво са, кръв когато залудей! Пенджера ти ще прерипна, като вълк два реда плет, и ако те вътре пипна, ще направя чудо с теб: на десница ще навия черна смолена коса, тънка снага ще превия като филиз от лоза. И тогава, и тогава между четири стени ще целувам до забрава божур-пламнали страни! Чуй, девойко чернокоса, стига тоя празен лов! Черните очи защо са без целувки и любов?...