Луд

В едно събрание с чело открито за правдини човешки вдигнах глас, но на четвърти километър скритом с кола служебна бях отведен аз. Пред терапевтите-специалисти в психиатричния ни институт, със помисли най-хибави и чисти, нормален аз, престорих се на луд. И втурнах се да буйствам. Да беснея. Несвързано да бъбря. Да крещя. Да плача. Истерично да се смея. Като приклано яре да врещя. С цитат от мисли на велики хора разлях две дамаджани с перхидрол, а сеирджии се тълпяха в двора да гледат как се разсъбличам гол. Разкъсах в пристъп някакви регистри и цял обзет от животински бяс, аз псувах шефове, предци, министри, светци, владици, властници и власт. Лекуваха ме лекари отлични с лекарства вносни и какви ли не. Приложиха методи най-различни, ала накрая – не, и не, и не! И всички мнения в единно мнение сумира главният: „Неизлечим!“ И той ми връчи удостоверение със думите „Изчезвай яко дим!“ И аз изчезнах волен и свободен, с език развързан и със дух крилат, от сладката мечта неспирно воден – свободно да говоря в този свят! И днес във обществото ни развито единствен аз, без капка страх и смут, каквото мисля – казвам го открито, защото имам документ за луд! 1976 г.